— Мили боже, момиче. Не се предаваш, нали?
Ема прехапа долната си устна и остана непреклонна.
Джон въздъхна.
— Разказвал ли съм ти някога за времето, когато беше болна от грип?
Ема поклати глава, объркана от внезапната смяна на темата.
— Беше точно след като болестта отне майка ти от нас. Мисля, че ти беше на четири. Толкова мъничко дребосъче. — Той погледна към единственото си дете. В очите му блестяха топлина и привързаност. — Беше много дребна като дете, все още си такава, но като малка беше толкова миниатюрна. Не мислех, че е възможно да имаш достатъчно сила, за да се пребориш с болестта.
Ема седна, дълбоко развълнувана от тихо изречените думи на баща си.
— Но ти оцеля — каза той внезапно. — И тогава осъзнах какво те е спасило. Ти просто беше прекалено упорита, за да умреш.
Ема не успя да потисне усмивката си.
— А аз — продължи баща й, — бях твърде непреклонен, за да ти го позволя. — Той изправи рамене, сякаш за да отпъди сантименталността на момента. — Всъщност, аз може би съм единственият човек на Земята, който е по-голям инат от теб, дъще, така че най-добре е да приемеш съдбата си.
Ема простена. Беше време да погледне истината в очите, нямаше начин да избегне заминаването за Англия. Не че пътуването извън страната можеше да се приеме като наказание. Тя обожаваше братовчедите си. Бел и Нед бяха сестрата и братът, които никога не бе имала. И все пак, човек трябва да мисли и за сериозните неща, а Ема не искаше да изоставя самоналожените си задължения към „Дънстър Шипинг“. Отново погледна баща си. Той стоеше зад бюрото с кръстосани ръце и изглеждаше неумолим. Ема въздъхна, примирявайки се с временната пречка.
— О, добре. — Тя се изправи, готова да се оттегли, за да опакова багажа си, както се предполагаше, тъй като щеше да отпътува на следващия ден с един от корабите на баща си. — Но ще се върна.
— Сигурен съм в това. О, и Ема?
Тя се обърна.
— Не забравяй да се позабавляваш малко, докато си там, нали?
Ема се усмихна на баща си с най-дяволитата си усмивка.
— Наистина, папа, нали не си мислиш, че ще се лиша от приятното прекарване в Лондон само защото не бих искала да бъда там?
— Разбира се, че не. Колко съм глупав.
Ема постави ръката си на дръжката на вратата и я открехна с няколко инча.
— Предполагам, че едно момиче получава само веднъж в живота си сезон в Лондон. Би могла също така и да се забавлява, дори и да не е от социалния тип.
— О, прекрасно! Значи все пак я накара да се съгласи? — извика лейди Керълайн, сестрата на Джон, която неочаквано връхлетя в стаята.
— Никой ли не ти е казвал, че подслушването е неучтиво? — меко попита Джон.
— Глупости. Вървях по коридора и чух Ема да говори. Беше отворила леко вратата, както знаеш. — Обърна се към Ема. — След като приключихме с този въпрос, обаче, какво е това, което чувам — че си ударила някакъв крадец в носа днес?
— О, това — отговори Ема и поруменя.
— О, какво? — настоя Джон.
— Видях как един мъж се опитваше да задигне кесията на Нед. Двамата с Бел се караха за едно или друго, както правят винаги, и той не забеляза, че щяха да го ограбят.
— Така че ти удари крадеца? Не можа ли просто да извикаш?
— О, за бога, папа. Каква полза щеше да има от това?
— Добре тогава, поне удари ли го достатъчно силно?
Ема захапа долната си устна смутено.
— Всъщност, мисля, че му счупих носа.
Керълайн издаде силен стон.
— Ема — каза меко тя, — знаеш, че очаквам с нетърпение да те заведа в Лондон за сезона, нали?
— Зная. — Керълайн беше най-близкото подобие на майка, което Ема бе имала. Постоянно се опитваше да я накара да прекарва повече време в Англия.
— И знаеш, че те обичам много и не бих искала да променя нищо в теб.
— Да — колебливо отговори Ема.
— Тогава се надявам, че няма да приемеш забележката ми за обида, когато ти кажа, че в Лондон благовъзпитаните млади дами в действителност не удрят неприятните хора по носа.
— О, лельо Керълайн, благовъзпитаните млади дами от Бостън в действителност също не вършат подобни неща.
Джон се подсмихна.
— Успя ли, по случайност, да вземеш кесията на Нед обратно?
Ема се опита да му хвърли високомерен поглед, но не съумя да потисне усмивката си.
— Разбира се.
Джон засия.
— Това е моето момиче!