— Какво, по дяволите, правиш? — попита Дънфорд, когато се появи до Алекс.
— Ще говориш ли по-тихо? И ела насам! Някой може да те види.
Алекс издърпа приятеля си назад, за да се скрият и двамата зад завесата.
— Съвсем си се побъркал — промърмори Дънфорд. — Никога не съм мислил, че ще доживея деня, в който величественият херцог Ашбърн ще се крие зад някое перде и ще шпионира жена.
— Млъквай!
Дънфорд се изкиска.
Алекс му хвърли гневен поглед, преди да насочи вниманието си обратно към това, което го вълнуваше.
— Сега е точно там, където исках да бъде — каза той ликуващо, потривайки ръце.
— Наистина ли? — попита приятелят му язвително. — Мислех, че по-скоро искаш тя да бъде в леглото ти.
Херцогът отново го изгледа гневно.
— Освен това — продължи Дънфорд, — струва ми се, че не си никак близо до постигането на тази цел.
Алекс вдигна вежди с изключителна самоувереност.
— Помни думите ми ще бъда дяволски по-близо още преди края на нощта.
Той погледна отново към процепа светлина, усмихна се триумфално и точно като лъв, дебнещ плячката си, се взря в жената с огнени коси, която се намираше на не повече от пет крачки от него.
Ема запази учтивата усмивка на лицето си, докато изтърпяваше поредната дузина запознанства. Леля й вече бе обявила бала, а и самата Ема, за блестящ успех.
Лейди Керълайн не можеше да повярва колко много млади мъже умоляваха нея и лорд Хенри да бъдат представени на племенницата им. А Ема се бе държала прекрасно. Тя бе остроумна и духовита и, слава богу, не бе направила нищо твърде скандално. Керълайн знаеше, че за племенницата й е истинско изпитание да се държи благовъзпитано през цялото време.
В действителност Ема не намираше това си поведение за прекалено голямо бреме. Тя просто бе твърде уморена, за да се придържа към лошата си репутация, дори и да искаше. Всичко, което можеше да направи, бе да продължи да забавлява с шегите си десетките хора, които бе срещнала тази вечер. Макар да я измъчваше сериозно главоболие, младата жена отказваше да даде на Лондон погрешната представа, че е срамежлива, сдържана госпожица. Според нея във висшето общество вече имаше твърде много от тях.
— Ема, скъпа — извика я леля й. — Искам да те запозная с лорд и лейди Хъмфрис.
Ема се усмихна, докато протягаше ръката си към дебеличката двойка. Лорд Хъмфрис, който изглеждаше около трийсет и пет години по-възрастен от нея, се поклони учтиво и целуна пръстите й.
— Много ми е приятно да се запозная и с двама ви — учтиво отвърна Ема с очевиден американски акцент.
— Тогава значи е вярно! — заяви лорд Хъмфрис победоносно. — Вие сте от Колониите! Добрият стар Пърси, който стои ето там, се обзаложи, че сте от Франция. „С фамилия като Дънстър?“, усъмних се аз. „Не, тя е от добър английски род, макар и избягал в Колониите.“ И бях прав. Сега ще трябва да отида и да прибера печалбата си.
Преди Ема да успее да каже още нещо, той се отдалечи поклащайки се, в търсене на своя стар приятел. Младата жена бе малко изненадана от вниманието, което й засвидетелстваха всички и бе смутена от това, че хората действително се обзалагаха относно произхода й. Нед й бе казал, че висшето общество често прави залози, за да се забавлява, но това бе нелепо. Нямаха ли нещо по-интересно, с което да запълват времето си? Тя се обърна към лейди Хъмфрис, която бе изоставена от съпруга си, и се усмихна вяло.
— Как сте, лейди Хъмфрис?
— Много добре, благодаря — отвърна тя.
Лейди Хъмфрис се държеше приятелски, но изглеждаше леко глуповата.
— Кажете ми — запита тя, накланяйки се напред заговорнически, — вярно ли е, че дивите мечки бродят свободно из Бостън? Научих, че Колониите са препълнени с диваци и диви зверове.
Ема можеше да види как леля й завъртя очи и изстена в очакване на нова лекция от страна на племенницата си за безбройните забележителни качества на Съединените щати. Но девойката просто се наведе напред, взе двете ръцете на по-възрастната жена в своите и отговори също толкова заговорнически, колкото и лейди Хъмфрис.
— Всъщност, Бостън е доста цивилизовано място. Бихте се чувствали като у дома си там.
— Не! — каза лейди Хъмфрис шокирана.
— Да, наистина. Имаме си дори и шивачи.
— Наистина? — очите на лейди Хъмфрис се разшириха, заинтригувано.
— Да, шапкари също. — Ема кимна бавно, а очите й се отвориха широко. — Разбира се, магазините им често биват унищожавани, когато вълците минават през града.