Глава първа
Лондон, Англия
Април, 1816 година
— Надявам се, осъзнаваш, че ще имаме много сериозни проблеми, ако майка ми ни хване. — Арабела Блайдън погледна костюма си скептично. Двете с Ема бяха заели униформите от камериерките си, за техен ужас, и в същия този момент се прокрадваха надолу по задното стълбище на лондонската къща на Бел.
— Ще имаш много по-сериозни проблеми, ако тя те хване да ругаеш — кисело изкоментира Ема.
— Наистина не ме интересува. Ако се наложи да се занимая още веднъж с аранжировката на цветята за твоето парти, ще започна да крещя.
— Не мисля, че виковете са особено подходящи, когато се предполага, че се опитваме да се промъкнем по стълбите.
— О, замълчи — неизискано измърмори Бел и слезе на пръсти с още едно стъпало по-надолу.
Ема хвърли бърз поглед наоколо и последва братовчедка си. Задното стълбище без съмнение бе различно от това, което обикновено използваха с Бел във фоайето. То се извиваше изящно и беше постлано с разкошен килим от Персия. В пълен контраст излъсканите дървени стъпала на задното стълбище бяха тесни, а стените — варосани и без никаква украса. Ненатрапчивата му простота напомняше на Ема за къщата й в Бостън, която не беше декорирана в богатия лондонски стил. Домът на Блайдън, разположен на модерния площад Гросвенър, бе притежание на семейството повече от век и беше пълен с безценни наследствени вещи и ненадминато лоши портрети на представителите на фамилията от недалечното минало. Ема погледна отново към голите стени и въздъхна сантиментално, борейки се с пристъпа на носталгия по баща си.
— Не мога да повярвам, че ходя на пръсти като крадец в собствения си дом, за да избегна майка си — измърмори Бел, когато достигна края на първия ред стъпала и заобиколи, за да започне следващия. — Честно казано, предпочитам да се сгуша в стаята си с хубава книга, но тя непременно ще ме потърси там и ще ме накара отново да прегледаме менюто.
— Съдба по-лоша и от смъртта — прошепна Ема.
Бел я погледна остро.
— Трябва да знаеш, че с нея прегледахме това отвратително меню безброй пъти. Ако ме притисне още веднъж в ъгъла с въпроси за муса от сьомга или печената патица с портокал, наистина не мисля, че мога да бъда държана отговорна за действията си.
— Планираш майцеубийство?
Бел я стрелна криво с поглед, но не отговори, докато се движеше изискано надолу по стълбите.
— Внимавай за това стъпало, Ема — прошепна тя, като се притисна плътно към стената. — Скърца в средата.
Ема бързо последва съвета на братовчедка си.
— Да приема ли, че често се промъкваш по тези стълби?
— Преди го правех. Доста полезно е да знаеш как да се спотайваш из къщата, без останалите да подозират какво си намислил. Просто обикновено не се скатавам в ъглите, облечена като камериерката си.
— Все пак не е особено подходящо да носим коприна, когато имаме намерение да помогнем на готвачката да приготви храната за довечера.
Бел не изглеждаше убедена.
— Откровено казано, не мисля, че ще оцени помощта ни. Тя е доста старомодна и наистина не смята, че е подходящо някой от семейството да се намира на долния етаж. — С тези думи, тя отвори със замах вратата на кухнята. — Здравейте, всички. Тук сме, за да помогнем!
Прислугата изглеждаше абсолютно ужасена. Ема бързо се опита да оправи ситуацията.
— Ще са ви от полза два допълнителни чифта ръце, нали така? — обърна се тя към готвачката и й отправи широка усмивка.
Жената вдигна ръце и изпищя, запращайки облак от брашно във въздуха.
— Какво, в името на Бога, правите вие двете тук?
Една от кухненските прислужници спря да меси тестото за момент и се осмели да попита.
— Извинете, милейди, но защо сте облечени така?
— Не мисля, че вие двете би трябвало да сте в кухнята ми — продължи готвачката, поставяйки ръце на огромните си хълбоци. — Само ще ни се пречкате. — Когато нито една от двете млади дами не показа никакво намерение да напусне, тя стисна зъби и размаха дървена лъжица срещу тях. — В случай, че не сте забелязали, имаме си достатъчно работа тук долу. Сега напуснете, преди да съм извикала графинята.
Бел трепна при споменаването на майка й.
— Моля те, позволи ни да останем, Кук. — Беше съвсем сигурна, че възрастната жена има истинско име, но никой не я беше наричал с него от толкова дълго време, че в действителност никой не си го спомняше. — Обещаваме да не пречим. Ще ви бъдем от голяма полза, сигурна съм. И освен това ще сме тихи.