— Но ти обожаваш нашата очарователна компания, нали Кук? — ухили се Бел.
— Очарователна компания друг път — промърмори тя, докато влачеше чувал със захар от килера. — Виждате ли онези купи в ъгъла? Искам шест чаши брашно във всяка. И по две със захар. Бъдете внимателни с това и стойте настрана от пътя на останалите.
— Къде е брашното? — попита Ема, като се оглеждаше.
Готвачката въздъхна и се обърна, за да се върне в килера.
— Я почакайте. Ако имате такова голямо желание да вършите моята работа, вие носете тези големи чували.
Ема се подсмихна, когато безпроблемно пренесе торбата с брашно до мястото, където братовчедка й мереше захарта. Бел също се засмя.
— Благодаря на Бога, че избягахме от мама. Вероятно ще поиска да започнем да се обличаме още от сега, а балът е след повече от осем часа.
Ема кимна. Ако трябваше да е честна, беше доста развълнувана от първия си лондонски бал. Изгаряше от нетърпение да оползотвори всички онези проби на тоалети и уроците по танци. Но лейди Керълайн беше перфекционист и издаваше заповеди като армейски генерал. След седмици, прекарани в избиране на рокли, цветя и музика, нито Ема, нито Бел искаха да бъдат открити близо до балната зала, докато лейди Керълайн се занимаваше с приготовленията. Кухнята бе последното място, където щеше да ги потърси.
След като започнаха да отмерват, Бел погледна Ема сериозно със сините си очи.
— Нервна ли си?
— Заради тази нощ?
Бел кимна.
— Малко. Вие, англичаните, можете да бъдете малко плашещи, нали знаеш, с всичките ви правила и етикети.
Бел се усмихна съчувствено, отмятайки от очите си кичур от къдравата си руса коса.
— Ще се справиш чудесно. Притежаваш самоувереност. От опит знам, че ако се държиш така, сякаш знаеш какво правиш, хората вярват в това.
— Колко мъдро — каза меко Ема. — Четеш прекалено много.
— Знам. Това ще ме вкара в гроба. Никога няма — Бел завъртя очи подигравателно в имитация на ужас — да си намеря съпруг като си завирам носа в книгите.
— Майка ти ли е казала това?
— Да, но тя ми мисли доброто, както знаеш. Не би ме накарала да се омъжа, само за да ме види задомена. Позволи ми да откажа на граф Стоктън миналата година, а той се смяташе за най-големият улов на сезона.
— Какво не му беше наред?
— Той беше леко загрижен от факта, че обичам да чета.
Ема се усмихна, докато загребваше още малко брашно и го изсипваше в купите.
— Каза ми, че четенето не било подходящо за женския ум — продължи Бел. — И още, че давало на жените „идеи“.
— Пази Боже, да имаме идеи.
— Знам, знам. Обаче ми каза да не се тревожа, защото със сигурност би могъл да ме отучи от този навик, веднъж, след като се оженим.
Ема я стрелна косо с поглед.
— Трябваше да го попиташ дали смята, че ти ще си способна да го отучиш от високомерното му отношение.
— Исках, но не го направих.
— Аз щях.
— Знам — Бел се усмихна и погледна към братовчедка си. — Имаш талант да казваш това, което мислиш.
— Това комплимент ли е?
Бел обмисли въпроса за няколко секунди, преди да отговори.
— Струва ми се, че да. Червенокосите наистина не са на мода сега, но предполагам, че ти и безобразната ти уста ще имате такъв успех, че до следващия месец най-вероятно ще бъда осведомена от „тези, които информират“, че червената коса положително е последна мода. И не е ли това чист късмет за моята бедна братовчедка, която за жалост е американка.
— Някак се съмнявам в това, но е много мило да го кажеш. — Ема знаеше, че не е толкова прекрасна като Бел, но беше удовлетворена от вида си, а и отдавна бе решила, че ако не е красавица, то поне е необикновена. Веднъж Нед я беше нарекъл хамелеон, отбелязвайки, че косата й изглежда сменя цвета си всеки път, когато поклати глава. Една искра от светлина караше къдриците й да пламтят.
А очите й, които обикновено бяха светловиолетови, искряха и потъмняваха до опасно черно, когато избухнеше.
Ема изсипа малко брашно в последната купа и избърса ръце в престилката си.
— Кук! — извика тя. — Какво следва? Измерихме необходимото брашно и захар.