Добри Жотев
Великомученик
На връщане от училище погледнах през стъклата на малката бръснарница — дядо беше на бръснарския стол. Макар и веднъж-два пъти в годината, той се отбиваше там да го обръсне „градският берберин“. Тоя път обаче, седнал встрани от него, берберинът свиреше на своята тумбеста мандолина. Някога бръснарите нямаха много работа. Докато чакат клиенти, убиваха времето по такъв начин.
Познавах бръснаря и влязох, но той направи знак да не вдигам шум. Досетих се — дядо е заспал. Поседнах, а човекът шепнешком обясни:
— Отдавна е обръснат, но го оставих да си доспи. Винаги заспива. Току-що съм започнал и е готов.
— Леко бръснеш — похвалих го.
Той се усмихна доволно:
— Само дето много рядко идва.
— На село работа колкото щеш — отвърнах. — Когато се наложи да идва в града, тогава и при тебе минава.
Бръснарят кимна разбиращо глава.
— Какви са тия бразди на едната ти буза? — попитах го.
Пък той:
— От войната били.
— Каква война? — викам. — Лани ги нямаше.
— Я гледай — отвръща ми, — човек не може и да те поизлъже.
Очакваше да получи отговор от мен, но аз свих рамене като несведущ — имах сериозни основания за това. Човекът взе мандолината и без повече приказки засвири и тихичко запя „Край гората път извива…“
Слушах песента, гледах олисялата дядова глава с изящна брадичка и нос, с увиснали селски мустаци и си припомних историята с „браздите“. В моето село нямаше бръснар. И само бръснар ли, черква нямаше, прогимназия. Добре че единственият „даскал“ успяваше да обучава четирите отделения в една-единствена стаичка.
Съседът Стоимен Иванчов бръснеше дядо най-често, но зиме, когато е „по-рахат“. Кой да се занимава с него през лятото — всеки си гледа работата. И старецът така брадясваше, че по негов израз заприличвал на немско куче. Особено по жътва и вършитба брадата го сърбеше от потта и осила, чешеше се до кръв и казваше с присъщата му тъжна ирония:
— Я съм великомученик.
— Великомучениците са ги мъчели за Христовата вяра — възразих, — пък ти…
А той:
— Значи съм великомученик на а̀кере.
При едно такова брадясване дядо реши аз да го обръсна. Възпротивих се. И как няма — не бях похващал бръснач. Но старецът настояваше — щял съм да се науча. Донесе бръснача, сложи сапун в чинийка и с проскубаната четка се сапуниса старателно. После излезе и дойде накачулен с ямурлука си. Втрещих се, но той не остави да тъна в догадки — щом ще се уча, възможно е да го порежа и той, без да иска, да мръдне, а мръдне ли, по-лошо ще стане. Ето защо трябваше да настъпя полите на ямурлука. Опънатата качулка ще държи главата му като в менгеме и „мърдане нема“.
Какво да правя, взех бръснача, дръпнах го, но острието захапа бузата му. Уплаших се и почти проплаках:
— Не мога, ето порязах те.
— Айде, айде — каза окуражаващо той — ще се научиш.
Последва ново порязване, още по-дълбоко от първото. Ръцете ми се разтрепераха, а старецът нареди да донеса шишето с първака. Залях порязаното с ракията, но кръвта не спря. Досетих се, че някъде имаше йод. Йодът свърши работа и не ми оставаше друго, освен да продължа.
Уж потръгна. Но след секунда бедата се потрети. Тогава заявих:
— Не искам повече!
Старецът отметна качулката и леко се сопна:
— Работа не се оставя на средата.
— Остава се, щом не е работа като света — сопнах се аз.
Той безапелационно посочи полите на ямурлука. Отново застанах на поста си. Дръпна — порежа го — йод. Дръпна — порежа го — пак йод. Така обръснах едната буза и хвърлих бръснача.
Дядо стана да се поразходи по двора и пътем нареди да надупча с най-тънкото шило тиква, а в дупките да набода свинска четина. После да обръсна тиквата. По този начин съм щял да се науча. Макар да ми стана много обидно, изпълних заръката му. Само че тиквата престана да прилича на себе си.
През това време старецът дойде, седна на стола и наметка качулката:
— Айде!
Отвърнах заинатено:
— Не!
Той безмълвно и строго ми връчи бръснача. Взех го, но вместо да продължа бръсненето, го застъпих с пета, дръпнах и го пречупих на две. Дядо скочи и ме заудря с бастуна. Такъв беше, търпи, търпи, пък дойде ли му до гуша, претрепва те за нищо и никакво. Сега обаче закрещя:
— Бегай, че те утепам!
Пречупих хлапашката си гордост и излетях навън. Дядо се повъртя насам-натам и пое към нивата — работа го чакаше. Някъде по пътя го срещнал Стоимен и от изненада се ударил с длани по бедрата — имаше такъв навик.
Старецът рекъл шегобийно, но и с гордост:
— Унука се учи.
Стоимен го погледал, погледал, па рекъл, че на следващия ден ще дойде да го обръсне. И наистина дойде. Само че срещна препятствие — счупения бръснач. Почеса се човека по обраслия врат — имал бръснач, но бил захабен. Дядо му препоръча да го наточи.