Стоимен мълчаливо донесе бръснача. Да, но точенето се оказа сложна работа — камъкът се изхаби, а пустият му бръснач не реже и не реже. Старецът подскачаше и накрая предложи по-напред да го остриже с ножицата.
Стоимен прие предложението и домъкна огромна ножица, с която стрижат овцете — такива имаха на село. Добре, но с нея успя да хване космите отгоре-отгоре. Злополучният бръснар поседна. После походи из стаята и изведнъж рече:
— Освен да я опърлиме тая пуста брада. Че запалим вестник. Пламика лизне ли еднаж и готово. Що остане — с бръснача.
— Добре, ама че ми опърлиш и косата — забеляза старецът.
Стоимен го успокои, като донесе пешкир, намокри го с вода от стомната и омота главата му. Дядо заприлича на турчин с гъжва. Имаше доста смачкан вид, но въпреки това продума дяволито:
— Дете, видиш ли, станах ептем великомученик на акере — помълча и додаде: — Ама и тия, що за Христовата вяра са патили, и они са великомученици на акере. Надежда са имали они света по-убав да стане. А станал ли е? Не е! Само са ги мъчили…
Прекъсна го Стоимен Иванчов. Влезе с вестника. Отде беше го изровил — целия омазнен с останки от саламура. Запали го — колкото гори, пет пъти повече пушилка вдига. Дядо закиха от дима. Стоимен напсува невинния вестник и го стъпка. Подир малко намери стиска кълчища. Но и от кълчищата нищо не излезе — по-скоро тлееха, вместо да дадат пламък като пламък. Обърканият бръснар поседна отчаян, но след миг се удари по бедрата.
— Слама, бре, слама!
— Слама, я — оживи се дядо.
Изпратиха ме да донеса, така да се рече, надежното запалително вещество. Колко му е — донесох го след минута. Стоимен Иванчов подреди, изравни сламките. След туй ги стисна в дясната си ръка. Запалих сламата. Риста поизчака да стане по-голям пламък и близна с него многострадалната дядова брада. Чу се едно кратко „фуууп“ и космите се смалиха, почернели и сгърчени. Стоимен ги разтри с длан и те изпопадаха. Едната вежда пострада, но това беше дребна работа.
Оттук нататък работите потръгнаха. Старецът беше насапунисан и обръснат. Порязаните места отново намокриха с ракия. Останалата част от ракията послужи за вътрешно употребление. След това и двамата потеглиха към нивите си — беше жътва.
Градският берберин изпя „Край гората път извива“, премина към „Аз си имам две съседки“, стигна до „Видях два бука“, но дядо продължаваше да спи. Наканих се да го събудя. Бръснарят ме спря.
— Не го задявай, докато влезе клиент, нищо не ми пречи, нека спи. Отивай да си учиш уроците!
— Добре — съгласих се. Наистина имах да уча.
Излизайки, погледнах през стъклата на бръснарницата. Казват, че сънят представлявал временна смърт. Ако е така, то великомученикът, макар и за кратко, блаженстваше в полагащия му се рай.