Мирослав Пенков
Великото изкупление
Когато за пръв път научих, че старецът умира, краката ми се подкосиха, а светът наоколо ми загуби реалните си очертания. Гласът от другата страна на телефона, трябваше да ме вика по име поне десетина пъти преди да получи какъвто и да било отговор.
— Боже Господи, нима наистина умира? — попитах все така невярващ.
— До утре ще е пръст — промърмори човекът — Ела веднага, налага се да изпълним церемонията!
Стоях неподвижно дълго след като бях поставил телефонната слушалка обратно. Ушите ми бучаха. Ужасявах се. Господи, нима беше възможно? Нима старецът наистина умираше?
Влязох през тясната врата, а в коридора ме лъхна неприятна, задушлива миризма. Дебел ленив полумрак, набързо се присламчи към мен и започна да увива тялото ми. Побиваха ме тръпки, но продължих напред към дъното, където мъждукаща светлинка разтваряше в тежкия въздух неясни сенки, трептящи по стените като крилата на давеща се пеперуда. Той се бе облегнал на вратата и когато ме съзря мигновено прекъсна разговора, който водеше.
— Нищо не може да се направи — рече с пресипналия си от цигарите глас — за съжаление — добави и ме изгледа. Очите му — дълбоки и кафяви се спряха върху моите — предполагам зачервени и подпухнали, наситени с дребни кръвоизливи, обгърнати от тежки сини кръгове. Очите на пияница. Че на кого му пукаше, за Бога? Нали старецът все още беше жив.
— Да влезем вътре! — подкани ме той. Намусих се, но го последвах в притъмнената стая.
Помещението, макар и тясно, сега бе препълнено с още поне двадесет човека. Познавах всичките, разбира се. Нали бяхме от едно семейство. Сред тъмните силуети различих толкова много роднини. Братовчеди, лели и чичовци, далечни и близки все хора които не бях срещал толкова много години. От времето на предишната церемония, от времето на предишния ритуал. Беше толкова, толкова отдавна.
— Как е станало? — попитах го когато си намерихме свободно място в един от ъглите.
— Просто рухнал. Обади се жена му. Каза, че нещата не са на добре… че се налага церемония.
— Но защо, нали правихме това съвсем скоро? Двадесет и седем години! Това не е нищо!
— Човекът не беше от силните! — лаконично отвърна той — Слушай, какво искаш да постигнеш? Нима се страхуваш?
Не знаех какво да му отговоря. Не исках да прозвуча глупаво, но за Бога! Разбира се, че бях изплашен. Нима можех да остана спокоен? Нима той сега, стискащ неизменната си цигара, облечен в този протрит износен костюм, се чувстваше спокоен? Нима изпитваше безразличие, храброст? Нима вдишваше кураж наместо отровен дим? Ала истината бе, че и той се страхуваше. Можех да го усетя по миризмата. О, да, можех да го разчета в очите, да го съзра върху устните му. Тези няколко простички, кратички думи, които тялото му нашепваше още от мига, в който ме бе посрещнал: И мен ме е страх! — крещеше той. Да приятелю, разбира се. И теб те е страх. Всички нас много ни е страх.
— Но ти беше добре през тези години нали? — попитах го, несъзнавайки колко заядливо говоря — Да не би да не ти харесваше да пушиш по две кутии дневно без да се притесняваш, че ще умреш от рак?
— А ти? — той направи опит да ме погледне предизвикателно, ала в очите му не разчетох нищо. Не дори и простичка тръпка. Какво ставаше с нас, за Бога? — Ти нима се оплакваш?
— О, на мен ми беше зле! Беше ми зле през тези двадесет и седем години, и през онези четиридесет преди тях и през седемнадесетте които ги предшестваха. Беше ми зле през всичкото това време, в това ужасно семейство. И още ми е зле. Нима не усещаш вината? Нима можеш да стоиш безучастно и да наблюдаваш? — Той запали нова цигара и я размаха пред очите ми.
— Това, скъпи мой, не е безучастност! Това е живот.
Изсмях се подигравателно и нагло, толкова иронично и саркастично, колкото можах.
— В този живот аз, приятелю, не намирам нищо! — казах, а после едва доловимо прошепнах. — Братко, изгубих смисъла! Ще разбереш какво е когато ти се случи. Просто не знам за какво да живея.
— Господи! — устата му застина в едно голямо „О“ — Нима имаш наглостта да го кажеш? Дори след всичко което направиха за теб? Дори само заради стареца?
— Но той умира, нали? Умира и ще му търсим заместник. Не ме разбирай погрешно. Аз изпитах толкова много от живота, видях го в целия му спектър, насладих се както на ужас и болка, така и на любов и блаженство. Не можеш да ме разубедиш. Не вярвах, че някога ще се стигне дотук, но… Имам план! Има още само едно последно нещо, което не съм усетил от живота.
— Ти си луд — рече той и хвърли фаса си — Обърни се. Внасят тялото.
Старецът бе положен върху мека, памучна завивка, застилаща обикновено дървено легло, без пружини или матрак. Леглото — както го знаехме всички — проядено от дървоядите и годините, все същото старо, почерняло от ужаса дърво. Но онова, което ме ужаси най-много беше лицето. Горкичкият беден старец! А и защо изобщо го наричахме така? Та той бе едва на четиридесет за Бога! Вярно, че изглеждаше поне на сто, но можеше ли да направи нещо? Оставяхме ли му какъвто и да било избор? Така е при церемониите — никога не можеш да си сигурен.