Робърт Грейвс
Велизарий
Предговор от автора
За повечето хора, изглежда, е трудно да направят логическа връзка между героите от същинската класическа епоха и тези от романтичната епоха на средновековната легенда. Крал Артур например принадлежи сякаш на една много по-древна ера, отколкото Юлий Цезар, но християнското му вероизповедание издава, че всъщност той е живял няколко века по-късно.
Взаимното проникване на тези две епохи може да се види от настоящия разказ за благородния Велизарий. Пред нас е един ромейски пълководец, чиито победи са не по-малко римски от тези на Юлий Цезар, а стратегическите му принципи — не по-малко класически. Но по това време армията е претърпяла такива промени, че е станала почти неузнаваема — старият пехотен легион е слязъл най-после от сцената и Велизарий (един от последните римляни, удостоени с консулски сан, и последният, на когото е бил присъден триумф) е всъщност християнски предводител на облечени в брони придворни рицари, почти всички от варварско потекло, чиито лични подвизи съперничат на подвизите на героите от времето на крал Артур. През тази епоха възникват характерни романтични ситуации. Така например вероломни злодеи отвличат пленени девици в мрачни планински замъци (по време на мавърските набези срещу римските владения в Африка), а неговите рицари пришпорват конете си и отиват да ги спасяват с развети знамена и остри копия.
Приказният елемент в разказите за крал Артур е отчасти примитивна сага и народни поверия, отчасти калугерски мистицизъм от много по-късна дата. Но в случая с Велизарий главният източник на сведения за неговия личен живот и за военните му походи не е някакъв или гот от домашното му обкръжение (който без съмнение би сътворил един объркан епос, разкрасяван след това векове наред от разни монаси), а образованият му секретар, сирийският грък Прокопий от Кесария. Прокопий в общи линии е здравомислещ автор с добро класическо образование, също както и Агатий, който разказва за последните военни подвизи на Велизарий, така че тук няма никакви романтични изопачавания, какъвто е случаят с крал Артур. Историческият крал Артур е бил, както изглежда, незначителен британски владетел, предводител на разнородна по своя произход конница, когото римляните оставили на собствената му съдба, след като оттеглили редовната си пехота от британските гарнизонни градове в началото на пети век. Ако неговият хроникьор беше като Прокопий, великаните людоеди, вълшебните кораби, магьосниците и кръвожадните чудовища нямаше да фигурират в разказа, освен може би като странично изложение на британските митове от онова време. Вместо това щяхме да имаме няколко трезво написани глави от военната история на късната Римска империя — за благородният опит на Артур да запази последните остатъци от християнската цивилизация в западните области, попаднали под натиска на езическото нашествие. И Артур щеше да язди едър кавалерийски кон, а не вълшебен жребец, чиито крила го отнасят към хилядолетното царство Христово.
Велизарий е роден в последната година от злощастното пето столетие (столетието на крал Артур), през което англосаксите опустошили Южна Британия, вестготите — Испания, вандалите — Африка, франките — Галия, остготите — Италия. Той умрял в 565 г., пет години преди раждането на пророка Мохамед.
Там, където стигналите до нас хроники са оскъдни, бях принуден да запълвам празнотите с литературна измислица, но обикновено тя има определени исторически съответствия, така че ако описанието не е достатъчно точно, то поне не е далеч от истината. Любовният триъгълник Велизарий — Антонина — Теодосий може би изглежда измислен, но всъщност е заимствуван с много малки изменения от „Тайната история“ на Прокопий. Разказите за политическите борби от VI век на хиподрома и сред духовенството също не са преувеличени.
Единственият измислен образ е вуйчото на Велизарий — Модест, един доста разпространен тип начетен ромей от епохата на фалшивия блясък. Двата итало-готски документа, приведени в текста, са автентични.
Опасявах се, че разказът ми за свалянето на папа Силверий от Антонина би могъл да предизвика възражения. Апологетите на католицизма се придържат към версията на африканския историк Либерат, съгласно която обвинението срещу Силверий, че е предал Рим на готите, било скалъпено от Антонина по заповед на императрицата, а Велизарий бил съучастник в това престъпление. Това изложение на събитията е в противоречие с характера на Велизарий, а Либерат, в чийто летопис има най-малко един анахронизъм, е заел страната на Силверий, подтикван вероятно от омразата си към новия папа Вигилий. Лично аз отдавам предпочитание на версията на Прокопий, който е бил в Рим по онова време и макар да признава, че Теодора е била в дългогодишен конфликт със Силверий, като дори намеква, че след свалянето си той бил убит по нейно нареждане, явно го смята за виновен. Така или иначе, според историка Анастасий Силверий е бил избран чрез подкуп и по всеобщо признание е извършил веднъж предателство в полза на крал Витигес. Очевидно възмущението на църквата, че жени като Теодора и Антонина са се намесили в църковните работи, е изиграло решаваща роля за по-късното канонизиране на този съмнителен светец и мъченик (20 юни).