Между воювалите под предводителството на Велизарий през този ден имало и една малка група „слуги“, по-точно четирима-петима носачи на чанти, между които Андрей, и половин дузина бедни момчета, известни под прозвището „помощници“. Тези помощници не били редовни ученици, но им се разрешавало да седят на задните чинове и да получават безплатно обучение. В замяна на това те трябвало да извършват определена черна работа: да почистват училищните нужници, да мият пода с вода и четка след края на уроците, да пълнят мастилниците, да натъркват с восък употребените восъчни дъсчици на другите ученици и да поддържат пещта, която отоплявала класните стаи през зимата посредством монтирани в пода тръби. Тези помощници били гледани с презрение от редовните ученици, които ги третирали като натрапници. Но Велизарий им обещал тайно, че ако се сражават добре и се подчиняват на заповедите му, ще се погрижи тяхното положение да бъде подобрено.
Той застанал начело на слугите и ги повел в атака към манастира през задната порта при кухнята. Тук по това време на деня се събирали неголяма група бедняци от всички възрасти, за да получат безплатно супа, сух хляб и огризки от месо. Велизарий и неговата чета влезли без много шум, представяйки се за просяци, но скоро се промъкнали край кухнята, пресекли лехите със зеле на калугерите, без да срещнат никого, и се добрали до училищната сграда. Тук в една барака те намерили Улиарис с вързани ръце и крака и с окървавена глава. Никой не го пазел, тъй като врагът, обезпокоен за съдбата на своите пленени приятели, бил събрал всичките си сили при пролуката в зида. Улиарис настоял да ги нападнат в гръб, но Велизарий счел това предложение за рисковано, понеже щели много трудно да се измъкнат, ако манастирските ученици повикат на помощ калугерите и послушниците. Той предложил да се оттеглят бързо по пътя, по който били дошли.
И така, те се измъкнали, взимайки със себе си като законна плячка ябълки, орехи, медени курабии и ароматни кифли, които задигнали от окачените в бараката торби. (Било заговезни и на учениците били раздадени лакомства, за да приемат с по-голяма готовност лишенията на предстоящите велики пости.) С победен химн на уста нападателите се прибрали в своето училище, където разпределили справедливо плячката между всички ученици. Велизарий обаче настоял да не се дава нищо на малцината момчета, които не взели участие в сражението, и едно от тях, наречено Малкия Апион, най-прилежният ученик на Малт, се озлобило завинаги срещу Велизарий. Колкото до двайсетте пленени момчета, те били освободени по нареждане на Малт, но игуменът ги отлъчил за цял месец от църковните служби.
Велизарий (чиято майка починала горе-долу по същото време) бе израснал висок, силен, широкоплещест младеж. Чертите на лицето му бяха благородни и правилни, имаше черна, гъста и къдрава коса, искрена усмивка и звучен смях. Единствено скулите му, които бяха малко изпъкнали, издаваха донякъде варварския му произход. Учителите му бяха доволни от живия интерес, който проявяваше към учебния материал, а съучениците му се възхищаваха от неговата смелост и сръчност в борбата и в играта с топка. Беше също много добър плувец. Създал бе малка група конници измежду по-големите момчета в училището, като осигури коне от своето имение за онези, които нямаха възможност да се снабдят сами с такива, и ги обучаваше в парка на вуйчо си. Упражняваха се главно в стрелба с лък и хвърляне на копие по чували, окачени на клоните на един дъб. Но не пропускаха също така да организират и турнири и дуели с тъпи оръжия, устройваха си дори миниатюрни морски сражения с лодки по река Хебър, която тече край град Адрианопол. Така те станаха вещи в бойното изкуство още преди да отидат във военното училище в Константинопол — цялата им група се записа в него, тъй като решиха, че е под достойнството им да постъпят на гражданска служба. Някои от тях, които бяха синове на занаятчии и задължени с декрет да не напускат наследственото поприще, трябваше първо да се освободят, като дадат подкуп на съответните лица в двореца.