Модест започва сега, не много свързано, да изтъква голямото сходство — забелязал ли го е Малт? — между неговата вила и любимата вила на прочутия Плиний:
— Преддверието е със строга, но не и скъперническа украса, то води към галерия във формата на буквата D със същите остъклени прозорци и широки стрехи както във вилата на Плиний и оттам — към вътрешната зала и към трапезарията, която е заградена от три страни с прозорци и летящи врати. Изгледът към гористите хълмове на югоизток е също като при него, а на югозапад, вместо да гледа към морето както вилата на Плиний (в бурно време огромните вълни стигали понякога до самата трапезария, а това трябва да е всявало тревога и безпокойство), тя гледа към речната долина на Хебър и плодородната Тракийска равнина, така обичана от пияните поклоннички на бога на виното, които тичали с разголена гръд и тръпнещите си от страст ръце по един увенчан с бръшлян и борови шишарки жезъл — но ето, вижте точно такива са те и във фриза над самия прозорец, обичана и от Орфей, изобразен със своята лютня, с която карал да се разиграят неподвижните иначе скали и да замират неподвижни игривите иначе води — водите на същата тази река Хебър, която тече там навън. Това укротяване на водите е чудо, каквото никой друг човек не е правил нито преди, нито след това.
— А кой раздели Червено море? — прекъсва го възмутен Симеон. — И кой в по-ново време премина, без да намокри краката си, по Йордан? А колкото до разигралите се скали, нима Давид псалмопевецът не е писал: „Защо скачате, планини… и хълмове?“, изненадан от силата на собствената си свещена мелодия?
— Тракийската равнина — продължава Модест с гримаса на презрение — е анексирана за първи път от Рим, и то безкръвно, от същия този всемъдър император, който завоюва мъглива Британия и присъедини Северозападна Африка към империята — на име Клавдий. О вие, гръкоезични жители на източната половина на нашата империя, вие, безразборно омесени тълпи, не забравяйте никога, че ние римляните, а не нечистокръвните гърци, за първи път завоювахме за вас владенията, с които толкова се гордеете днес — тъкмо нашите родни Мумий, Павел, Помпей, Агрипа, Тит, Траян…
— Все безкористни благородници без съмнение — намесва се сухо гражданинът Милон, тракиец; той също се счита длъжен да успокои Бесас и шепне нещо на ухото му.
— Да пием до дъно, уважаеми! — заповядва Малт. — Време е да напълним пак чашите. Нека всички вдигнем тост за Рим, нашата обща майка-хранителка!
Симеон се съгласява смело:
— Готов съм, учителю. Това вино не отстъпва по количество и по качество дори на виното, което се е леело на сватбата в Кана Галилейска; а колкото до рибата, право да си кажа, и двете чудодейни риби не биха могли…
Така разпрата е още веднъж избягната, но Модест не успява да се въздържи да не подхване отново темата за непобедимите римски легиони.
— Кажете ми, мои високоучени приятели от онзи край на масата и мои храбри и достойни приятели от този: каква е била тайната за безпримерния успех на римските воини? Обяснете ми! Защо са печелили битка след битка в пясъците на Юга, в снеговете на Севера или срещу татуираните брити и облечените в сърма и злато перси? Как така Рим, столицата на света, не е имал нужда от стени и защо единствените крепости в цялата империя са били малките укрепления на далечните граници? Защо? Ще ви кажа защо, мои учени и храбри приятели. Причините са три. Първо, тези римляни са се уповавали на собствените си, видими богове-покровители, златните орли на своите легиони, които ги закриляли и на свой ред били закриляни от тях, а не на някакво въображаемо божество в небесата над облаците. Второ, за хвърляне на метателни оръжия — остри копия, те се уповавали на собствените си силни десници, а не на несигурната тетива на лъка; тези десници владеели до съвършенство късия пронизващ меч, оръжието на храбрия, цивилизован мъж, а не дългото копие на страхливците или тромавата брадва на варварите. Трето, уповавали се на собствените си яки нозе, а не на плашливите конски крака.
— Хо-хо-хо! — смее се Бесас. — Уважаеми домакине, достопочтени ми Модест, ще ми простиш ли за откровеността, ако ти кажа, че наговори маса глупости? Ще предоставя на по-религиозно настроените между нас да оспорват твоите твърдения за божественото могъщество на орлите — лично аз съм убеден, макар и да не съм много вещ по тези въпроси, че тези думи са не само светотатство, но преувеличение, ще ти изкажа обаче най-енергичните си възражения по останалите въпроси. На първо място, ти, доколкото разбирам, презираш лъка като напълно безполезно оръжие… — Нима не мога да се позова на авторитета на Омир, който описва как най-благородните от неговите герои водят в Троя ръкопашен бой (слезли от колесниците си) с копия и мечове? В Троя лъкът е оръжието на женствения и лукав Парис, както и на Тевкър от Саламин, който се гушел зад щита на брат си Аякс и когото по-късно отказали да приемат с почести в родния му, ухаещ на теменуги островен град, защото не отмъстил за смъртта на брат си Аякс, както би постъпил всеки достоен воин на меча и щита. В единствения пасаж от божествените творби на слепия Омир, където се среща думата „стрелец“, тя е употребена с презрителен присмех. В единайсетата песен Диомед нарича Парис „стрелец, шут, къдрокос красавец, който се зазяпва по момичетата“ и от всички тези прозвища „стрелец“ е най-обидното. В поемите на Омир стрелецът, повтарям, се гуши зад щита на приятеля си, зад някоя могила или зад надгробен камък, а воинът на меча и щита се отвращава от него поради стремежа му към нечестно придобити успехи в боя (в който всъщност изобщо не влиза). Не е ли това самата истина, о учени мъже? Малт, Симах, Палеолог, бъдете мои съдници!