Учените мъже признават, че Модест цитира и тълкува правилно Омир. Бесас обаче сумти и продължава да иска обяснения:
— Кажи още нещо за римските воини от твоя Златен век. Уповавали се на краката си, така ли? Може би просто защото са били толкова лоши ездачи?
Очите на Модест започват да мятат искри:
— Пехотинецът е всепризнат цар на бойното поле. Конете са подходящи за разузнавачи, за бързото пренасяне на военачалниците и техните щабове от едно място на битката до друго, както и за теглене на товарни коли и стенобойни машини, и още нещо — да, тук мога да ти направя отстъпка, — не е зле във всяка голяма пехотна единица да се включат известен брой конници, които да разпръснат неприятелските нападатели, способни да причинят с фланговите си атаки неприятности на нашите уверено крачещи напред легиони. Но древните римляни са изпитвали такова презрение към конницата, че веднага щом блестящите им завоевания позволявали това, те са принуждавали победените народи да вършат тази черна работа вместо тях, също както спрели да орат сами нивите си или да садят зеле, предоставяйки тези занимания на робите и на хората от нисшите раси. Така ли е, Малт, Симах, Палеолог?
Те се съгласяват, че още от самото начало римляните разчитали за конници на съюзниците си. Но Малт, който иска да остане честен пред историята и пред Бесас, добавя:
— Все пак аз съм на мнение, че никой народ не изпитва презрение към онова, което владее до съвършенство. Римската конница никога не е била много добра. В Испания, където е била използувана за последен път на бойното поле, тя е представлявала жалка картина, или поне в книгите пише така. Както изглежда, и елините, и троянците от времето на Омир не са били добри стрелци, ако ги оценяваме от гледна точка на съвременните изисквания. Те опъвали тетивата само до гърдите си, а не до ухото, както правят хуните или персите, така че стрелите им, изглежда, не са имали голяма пробивна сила. Одисей е постигнал, признавам, по-голям успех, но той обстрелвал поклонниците на жена си от късо разстояние и при това те не носили брони и били напълно изненадани.
Тогава думата взима Бесас. Той говори бавно и разумно, тъй като е от онези хора, които виното прави предпазливи, а не прибързани:
— Модесте, великодушни наш домакине, ти живееш в един отдавна вече мъртъв свят, затворен в онези там рафтове с книги. Нямаш никаква представа за характера на съвременния бой. Всяка епоха внася някакви подобрения. В настоящата епоха ние готите успяхме да създадем един нов, усъвършенствуван начин на воюване. Нямам желание да подценявам някогашните успехи на твоите предци, римляните — никой не би могъл да ги отрече. Ясно е, че те са превърнали в добродетел своето неумение да яздят, като са довели до съвършенство пехотния бой. Но няма никакво съмнение, че са печелили своите битки въпреки недоверието си към конете, а не благодарение на него. Ако са били родени ездачи, които да вложат цялата си храброст и здравия си разум за усъвършенствуване на конницата като бойно средство, те сигурно биха завладели не само целия западен свят, но също така и Индия, Бактрия, а дори и Китай, докъдето има, по суша, цяла година път. Вместо това обаче те разчитали само на своята пехота, докато накрая войските им не се срещнали с един храбър народ, който бил народ на ездачи, а и освен това се подчинявал на своите предводители — народа на готите, моя народ. Това бил краят на римските легиони. Тези тракийски полета, достопочтени Модесте, са били свидетели и на по-сурови гледки от гледката на пияни жени и на подскачащи планини. Симеон, Милон, Тевдат (това е другият тракиец, едър земевладелец) и вие, момчета, на които предстои да станете войници, истината ли казвам, или не казвам истината?