На следващата сутрин господарката, беше замислена и умълчана, така че най-после я запитах какво тегне на сърцето й. Тя отвърна:
— Видя ли онова момче, Велизарий? Снощи след угощението той ми призна любовта си.
— Но в това няма нищо лошо, нали господарке? — попитах аз.
— Какво странно обяснение! Представи си, Евгений, той каза, че щял да се ожени за мен, ако съм достатъчно търпелива да го изчакам, а през това време нямало да погледне никоя друга жена. И това са думи на едно четиринайсетгодишно момче! Не зная защо, но не можах да се засмея.
— И какъв беше твоят отговор?
— Попитах го дали си дава сметка каква съм — публично момиче, дъщеря на водач на колесница от хиподрома, мегарски сфинкс, а той ми отговори:
„Да, ти си бисер, скрит в кална мида.“
Беше явно в неведение, че бракът между мъж с неговото положение и жена с моя занаят е забранен със закон. Не знаех какво да кажа на бедното момче. Не можех да го целуна. Много глупаво излезе.
— Сега пък плачеш, господарке. Това е още по-глупаво.
— О, Евгений, понякога ми се иска да бях умряла! — извика тя.
Но този пристъп на меланхолия премина твърде скоро след завръщането ни в Константинопол.
А сега ще разкажа как попаднах при моята господарка, танцувачката Антонина.
Имаше един сирийски търговец от Акре, на име Барак, който се занимаваше с търговия на християнски реликви. Ако някоя от тези реликви беше истинска, това е било без съмнение случайно, защото не мога да си спомня през ръцете му да е минавал предмет, за който да е бил принуден да заплати някаква фантастична цена. Основната му дарба се състоеше в това да припише фалшива светост на някаква напълно лишена от стойност вещ. Така например при едно пътуване до Ирландия той взел със себе си една реликва, която приписал без колебание на свети Севастиан, умрял от мъченическа смърт при Диоклециан. Това бил един износен стар военен ботуш (подходящ за случая, тъй като Севастиан е бил стотник), захвърлен край пътя някъде в покрайнините на Александрия. Барак си дал труда да извади ръждясалите пирони от тока и да ги замени със златни, да наниже пурпурни копринени връзки в горната част и да намери едно тапицирано с яркочервен плат кедрово ковчеже, в което поставил скъпата реликва. Взел и грубото, тежко платно, навито някога около бедрата на свети Йоан Кръстител, надиплено грижливо в красива кутия от сребро и кристал. То било не от лен, а от азбест — материя, която може да се разнищи и от нишките да се изтъче негорим плат. За невежите ирландци било истинско чудо, че това платно може да бъде поставено в буен огън, без да измени цвета си и без да се разпадне. Носел също инкрустирания със скъпоценни камъни пищял на свети първомъченик Стефан, гръбнака на една акула, чиито прешлени били завързани със златна тел и за който твърдял, че е гръбнакът на гиганта Голиат, убит от Давид, един закръглен къс каменна сол, обкован със сребро и обявен за ръката на жената на Лот, и много други подобни чудесии. Пищните подробности били сякаш доказателство за автентичността на самите предмети; имало и написани на пергамент писма от източни епископи, чиито подробни разкази свидетелствували за многобройните случаи на чудотворно изцеление, постигнато с помощта на тези реликви. Всички писма били фалшиви. Дребните ирландски монарси плащали огромни суми за тези съкровища, а от църквите, където били съхранявани, скоро започнали да идват съобщения за истински чудеса.
22
Буквално: „Пробил Хоразинските скали, ВЛАСТЕЛИНЪТ присмехулен заговори на робската фаланга зайци, пръсната надлъж и шир.“ — Б.пр.
Стиховете преведе Искра Димитрова. — Б.пр.