Глава трета
Мегарски сфинксове
Може би сте били озадачени от израза „мегарски сфинкс“: това е наименованието, дадено от някакъв неизвестен епиграмист на константинополската блудница. Сфинксът е хищно чудовище, което ревниво е пазело своите тайни, а Константинопол бил колонизиран за първи път от гръцкия град Мегара. Преданието разказва, че бъдещите колонисти били посъветвани от един оракул да опънат платна на североизток и да плават, докато стигнат до земята, разположена срещу „града на слепците“ — там трябвало да основат свой собствен град, който щял да стане най-прекрасният в света. И те отплували на североизток през Егейско море и Хелеспонт до Босфора, на чийто европейски бряг основали своя град — срещу Хиерон, който бил вече колонизиран. Това явно било обетованото място, защото жителите на Хиерон били построили своя град на по-негостоприемния бряг, където теченията били опасни, рибата — малко и земята — неплодородна, след като спокойно можели да изберат другия бряг с неговото чудесно естествено пристанище, Златния рог — такива слепци били. И днес след толкова столетия Хиерон продължава да бъде малък град, а основаната от мегарците колония наброява вече един милион жители и има великолепни сгради, защитени от тройна стена. Това е градът с многото имена — гърците го наричат официално Константинопол, а неофициално — Византион, образованите италианци — Нови Рим, готите и другите германски варвари — Миклегард, българите — Кесарорда, а славяните — Цариград, с една дума — чудото на чудесата, което считам за свой роден град.
Моят господар, бащата на момичето Антонина, беше, както вече казах, водач на колесница от партията на зелените в Константинопол. Наричаше се Дамокъл и се отнасяше добре с мен. Той спечели много състезания за своя отбор, преди да умре, още съвсем млад, при обстоятелства, които налагат да разкажа подробно цялата случка. Той беше тракиец от Тесалоника, син на тамошен водач на колесница. Тесалоникските състезатели са от много висока класа, но признавам, че отстъпват на тези от Константинопол. Един ден го забелязал някакъв богат привърженик на зелените, който бил дошъл в Тесалоника да търси талантливи състезатели, и след като заплатил значителна сума на местната организация на зелените, завел Дамокъл в столицата. Тук той карал втората колесница при големи надбягвания, като задачата му обикновено била да определя скоростта и да създава затруднения на двете колесници на сините, с което да даде възможност на първата зелена колесница, теглена от по-бързите коне, да стигне безпрепятствено до целта. Проявявал изключителна сръчност и понякога в последния момент спечелвал надпрепускването със своята собствена колесница, като прилагал такива похвати, които му помагали да се промъкне и да излезе начело. Показвал голямо умение да се справя отлично с капризни или мързеливи коне. Освен това от всички водачи той беше най-големият майстор на камшика: с него можеше да убие безпогрешно пчела, кацнала на цвете, или оса върху някой зид от петнайсет крачки разстояние.
Същият този Дамокъл имаше един приятел, Акакий от Кипър, към когото беше много привързан, и едно от условията му да дойде в Константинопол било Акакий да получи някаква длъжност на хиподрома, достатъчна да му осигури прилично съществуване, тъй като имал жена и три невръстни деца, и трите момичета. Условието било спазено и Акакий бил назначен за заместник-главен мечкар на зелените. По-късно той стана главен мечкар — отговорен и доходен пост. Налага се да се върна малко назад и да обясня всичко.
Лето господне 404-то, точно сто години преди събитията, за които искам да разкажа, било ознаменувано с две злощастни нововъведения. Първо, пророческите сибилински книги, до които Сенатът се допитвал при всички по-големи трудности или опасности за държавата и които от царуването на Август се пазели грижливо в Дворцовата библиотека в Рим, тези скъпоценни и незаменими съкровища били най-безотговорно изгорени по религиозни съображения от един неграмотен християнин, германски военачалник на служба при Хонорий, императора на Запада. Тази глупост била предсказана от самите книги — казват, че последната строфа от хекзаметри гласяла: