Аркадий, императорът на източните ромеи („младшата страна“), изпълнил другата част от предсказанието през същата година. Един ден на хиподрома в Константинопол някакъв полудял монах се хвърлил между двама въоръжени гладиатори точно в най-вълнуващия момент от тяхната борба. Той ги заклел в святото Христово име да се въздържат от убийство. Гладиаторите се побояли да убият монаха, понеже това щяло да им донесе нещастие — по природа гладиаторите са суеверни. Те се отдръпнали един от друг и запитали със знаци императора, който ръководел игрите, какво да правят по-нататък. Зрителите били възмутени от просташкия начин, по който монахът попречил на забавлението им, скупчили се около парапета и започнали да замерват духовника с парчета мазилка и тухли от седалките, докато го пребили до смърт. Аркадий на свой ред се възмутил и засегнал от начина, по който публиката си присвоила неговото право да ръководи игрите. Той проявил голяма строгост и забранил до второ нареждане всякакви гладиаторски битки. Този декрет предизвикал протестни бунтове и за да ги накаже, императорът разтурил изобщо сдружението на гладиаторите и дал съгласието си монахът, чието име било Телемах, да бъде провъзгласен за мъченик и вписан в диптихите. Последиците били печални.
Преди всичко, както били предсказали оракулите, населението, лишено от обичайното си удоволствие да наблюдава как мъжете се убиват един друг публично и професионално, потърсило удовлетворение на низките си инстинкти в неофициални битки с мечове по улиците и площадите между младите побойници на сините и на зелените. Второ, премахването на гладиаторските борби от хиподрома засилило неимоверно много интереса към боевете между мечки и кучета. Тези кучета не били обща собственост на дадена партия като мечките и конете, а се обучавали от отделни богати любители на игрите. Понякога се уреждали също борби между лъв и тигър (тигърът винаги печелел), между вълци и бик (вълците всякога печелели, ако били в добро здраве, като нападали гениталиите на бика), между бик и лъв (шансовете били равни при достатъчно силен бик) или между два глигана. Боят между мечки и кучета бил обикновено най-забавният и бил предпочитан дори пред зрелищата (все още допускани на някои хиподроми), при които въоръжени престъпници се опитвали, повече или по-малко неумело, да се защитят от нападенията на всевъзможни диви зверове.
По мое време по-ревностните християни напускаха местата си или затваряха очи при тези групови борби, а една енциклика забраняваше на дресьорите на мечки и лъвове, на водачите на колесници и на всички хора, свързани с игрите на хиподрома, да изповядват християнската вяра. Всъщност им се забраняваше да получават причастие, тъй като професиите им се смятаха за лоши, възбуждащи народа и отклоняващи го от спокойното съзерцание на царството небесно. По тази причина хората от хиподрома изпитваха естествена враждебност към християнството, понеже то се отнасяше с презрение към тяхното осветено от традицията призвание, от което те съвсем не се срамуваха. Забавляваха се, като пускаха анекдоти срещу християнството и по-специално срещу лицемерното поведение на ревностните християни. Не един високопоставен служител на църквата изпращаше тайно парични дарения на наставника на зелените или на сините танцувачки с молба да избере някоя изкусна танцьорка, която да оживи предстоящото пиршество, докато на улицата същият този служител прибираше, ужасен полите на одеждите си, щом срещнеше актриса, сякаш се страхуваше да не се омърси от допира с нея.
Аз съчувствувах на хората от хиподрома в едно: моят опит, докато бях на служба при предишния си господар Барак, бе пробудил у мен силни подозрения към църквата — подозрения, които още нося в себе си. Те са дълбоко залегнали в душата ми и не се поддават на изкореняване, също както зеленият цвят бе залегнал дълбоко в душата на господаря Дамокъл. Срещал съм обаче и много почтени хора сред християните, затова не се чувствувам в правото си да пиша срещу самото християнство, а единствено срещу онези, които го използуват за лични облаги и са превърнали показната си светост в средство за собственото си издигане. Във всеки случай тази враждебност към църквата беше типична за хората от хиподрома (към тях включвам и тези от театъра, който бе тясно свързан с хиподрома) и техните помещения се превърнаха в убежище за малкото оцелели жреци на старите богове, а също и за египетските и сирийските вълшебници, гадателите и персийските магове, които бяха изкусни тълкуватели на сънища. Единствено наставниците на танцувачките, които действуваха като наши посредници с предводителите на двете партии, а следователно и със съда и с църквата, бяха по традиция християни — всички те бяха лукави, крайно неприятни хора.