Юстиниан също се оплакваше от плачливия звук на чекръка, но се отнесе с присмех към нашите обяснения. Ала една сутрин, когато беше случайно на посещение при нас, Теодора влезе в приемната да сгрее ръцете си на огъня, като не очакваше да срещне посетител по това време. Когато видя Юстиниан на една кушетка зад вратата, тръгна да си върви, но той я хвана за туниката и я помоли да остане. И така тя остана да стопли ръцете си. Юстиниан се впусна в религиозен спор с Хрисомало, която имаше вкус към тези неща, и започна както обикновено да взема връх над нея, когато Теодора изведнъж се намеси с една скромна забележка, която показа изключително добрата й осведоменост по въпроса за въплъщението Христово, обект на водения спор. Юстиниан възкликна възхитен:
— Това е много остроумно казано, но съвсем не отговаря на православната вяра! — И насочи аргументите си срещу нея.
Те продължиха да спорят безкрайно, като дори пропуснаха времето за обеда. Юстиниан стана и побърза да си отиде чак когато се разнесоха тъпите удари на дървеното клепало, с които богомолците в града се призоваваха на всеобща молитва. Твърдите православни убеждения на Юстиниан се дължаха отчасти на пътуванията му по други места: той бе прекарал няколко години в самия център на правата вяра, Рим, като заложник на краля на готите Теодорих. Теодора го правеше на пух и прах по начин, който ни изненадваше, но тя явно бе използувала престоя си в Александрия, за да научи тези богословски тънкости от тамошните книжници. Така между тях възникна близост и той бе очарован от нея като от някоя каеща се Магдалена — та нали и света Мария Магдалена е била блудница! Винаги когато ни посещаваше, Юстиниан отиваше вече направо в стаята на Теодора. Какво друго ставаше между тях, освен споровете им за природата на светата троица, за съдбата на душите на некръстените младенци и за други подобни въпроси, не ми е известно. Във всеки случай по време на тези свиждания чекръкът й оставаше безмълвен. Другите момичета бяха много доволни, че се отървават от Юстиниановото присъствие и от досадния шум на чекръка.
Глава четвърта
Обновената конница
Тези първи години от шестото столетие на християнската ера бяха лоши за империята. Нека бъде простено на майката на Велизарий за нейното суеверно убеждение, че по това време сатаната щял да бъде в апогея на своето могъщество. Властвуващият император беше старият Анастасий, известен като Анастасий Разноокия, тъй като едното му око беше кафяво, а другото — синьо (особеност, срещана понякога при домашните котки, но доколкото ми е известно, никога досега при хората); или още като Анастасий Вратаря, понеже на времето си бил церемониалмайстор при двора на своя предшественик. Той беше енергичен и способен управник, въпреки напредналата си възраст, и не бива да му се търси лична отговорност за повечето от нещастията, сполетели империята при неговото царуване, като земетресенията, нанесли големи опустошения на някои от най-богатите градове в неговите владения, първото появяване в Босфора на кита Порфирий, азиатската чума, лошите житни реколти и ожесточеното съперничество между сините и зелените, довело до размирици и бунтове. Всички тези беди се струпаха в годината, когато бе роден Велизарий, а към тях се прибавиха и досадните войни със сарацините от Палестина и с дивите български хуни, извършващи набези през Дунава. Православните християни отдаваха всички тези злощастия на едно злокобно църковно събитие — едновременната поява на двама папи съперници, като твърдяха, че едновременното съществуване на двама наместници Христови на земята е цяло кощунство. Изборът на папата в Константинопол се състоя точно в същия ден, в който бе избран и другият папа в Рим — причината за това неволно объркване беше твърде бавната съобщителна връзка между двата главни града. Но веднъж удостоен за пазител на ключовете на царството небесно, никой от съперниците не искаше да ги отстъпи на другия. При това римският папа се застъпваше за строго православното гледище по толкова нелепия (според мен) спор за това дали Синът божи има една или две природи, докато другият, избраникът на Анастасий, се обявяваше за почетен компромис. Всеки от тях анатемоса другия като антипапа, а ние, езичниците от хиподрома, се забавлявахме искрено от това положение и задълбочихме разпрата, като се присъединихме към една от двете страни: зелените държаха за единия папа, а сините — за другия.