Кападокийците започнали да спорят на пияна глава по въпросите на религиозната догма. Това е болест на века. Когато се срещнат, да речем, селяни, човек очаква те да поведат разговор за добитъка и посевите, ако са войници — за битки и за военните си задължения, а ако са блудници — за дрехи, средства за разкрасяване и за успехи сред мъжете. Но не, щом се съберат двама или трима, в кръчмата, в казармата, в публичния дом или където и да е другаде, те веднага започват да обсъждат с вид на много учени някоя от трудните тези на християнската доктрина. А тъй като главните спорове на различните християнски църкви винаги са се водели около божествената природа на Христа — тази най-изкусителна тема за философски дебати, — пияните кападокийци започнали, разбира се, и то не без богохулство, да постулират същността на светата троица и по-специално на второто й олицетворение — Сина. Те всички били православни християни и сякаш се надявали Палеолог да почне да спори с тях. Но той не го направил, защото споделял техните схващания.
Симеон обаче скоро се проявил като монофизит3. Сектата на монофизитите имаше силно влияние в Египет и Антиохия и през последните няколко десетилетия бе създала големи опасности за империята. Защото императорите в Константинопол бяха принудени да избират между възможността да обидят римския папа, който беше признат наследник на апостол Петър и бе осъдил сектата като еретическа, или да обидят египтяните, от чиято добра воля зависеха житните доставки на Константинопол. Някои императори кланяха към първата страна, други — към втората, а трети се опитваха да намерят някаква база за компромис. Тези спорове станаха причина за опустошителни бунтове, войни и разпри между различните църкви, а по времето, което описвам, бе възникнала явна схизма между източната и западната църква. Властвуващият император Анастасий беше склонен да подкрепи монофизитите, затова гражданинът Симеон, в стремежа си да ядоса кападокийците натрапници, поставил знак за равенство между лоялността си към императора и своя монофизитизъм.
Те се оказали безсилни пред красноречието на Симеон, макар че всички крещели в един глас, затова се обърнали към Палеолог да защити, в качеството си на учен, православната вяра, което, той сторил с готовност. Йоан Арменеца, подтикван от Велизарий, продължавал да ги налива с вино по време на целия спор.
Палеолог се позовал на думите на папа Лъв, които не помня, ако изобщо съм ги чувал някога, но които сигурно са били горе-долу в смисъл, че Синът божи не е само бог, както твърдят побърканите акуанити, нито само човек, както ни уверяват нечестивите плотинианци4, а още по-малко човек, на когото не са присъщи всички атрибути на божествеността, както считат глупавите аполинариани5, и че всъщност съчетава неразделно двете същности, човешка и божествена, както се вижда от думите: „Аз и Отец едно сме“, а също и: „Моят Отец е по-голям от всички“, и че човешката природа, по която Синът отстъпва на Отца, не накърнява божествената му природа, по която Синът е равен на Отца.
Кападокийците поздравили шумно Палеолог за изложението му, като взели да чукат с чашите си по масата и да блъскат с дървените си купи. Те не забелязали, че Велизарий се е вмъкнал под масата и започнал да завързва краката им с парче яко въже — не толкова стегнато, че да не могат да ги размърдат, като им се схванат, но достатъчно, за да им причини големи неудобства, ако се опитат да станат всички едновременно, тъй като ги бил навързал в тесен кръг.
Тогава Симеон се надсмял на Палеолог и изтъкнал, че да се отхвърли погрешната доктрина на акуанитите, алолинарианите или плотинианите съвсем не означава да се формулира вярната теза, че ако един свещеник е избран за папа римски, това не му дава правото да бъде главен съдник по въпросите на християнската вяра и че един папа може по политически причини да каже и да направи някои неща, които да са както против неговия бог, така и против неговия император. Симеон казал също, че природата на Сина не може да се цепи на две като дънер с брадва. Деянията и страстите на Сина не са нито само божествени, нито само човешки, а и двете неща едновременно — богочовешки. Така например Синът бе минал по водата в Галилея, което представлява акт, осъществен чрез плътта, но надхвърлящ законите, присъщи на плътската природа.
Дотук и двете версии, които чух по-късно във връзка последователността на описваните от мен събития, си съвпадат напълно, но на това място се появява едно различие. Нека разкажа първо случката така, както я чух много години по-късно от един жител на Адрианопол — по неговите думи той я бил научил от най-големия син на Симеон.
3
Монофизити — еретическа секта, създадена през V век, която твърдяла, че въплътеният Христос има само една природа — божествена, обхващаща и човешката му същност. Макар и осъден на събора в Халкедон (451 г.), монофизитизмът се разпространил бързо в Египет, Палестина и Сирия. — Б.пр
4
Последователи на Плотин, основател на неоплатонизма, чиято философска система е изградена на трите основни субстанции — „единното“, „умът“ и „душата“. Б.пр.
5
Последователи на епископа на Лаудикия Аполинарий Младши (ок. 310—392 г.), според когото Христос имал три природи (трихотомия) — човешко тяло, човешка душа и божествен дух (Лотос). — Б.пр.