— В името на Христа, Едноприродния!
И те трябвало да му благодарят.
Когато Симеон научил от Велизарий как е замислил битката, той се обърнал към Палеолог и казал:
— Помислих, че ставам свидетел на истинско чудо, и затова не се удивих много, както и пророк Валаам не е проявил голямо удивление, когато магарето му изведнъж проговорило в името божие. Защото за господа бога всичко, е възможно и човек не бива да се учудва повече на такива явни нелепици, като говорещи магарета или засищането на пет хиляди души с храна за една дузина (и то така, че да остане от нея), отколкото на естествения магарешки рев или на естествената гладна смърт на хората, чийто град е останал без храна. Защото в единия случай ние имаме бога, чиято същност е да надхвърля рамките на възможното, а във втория имаме природата, чието предназначение е да се подчинява на законите, които бог е дал на всички живи твари и на човека. Но случаи като днешния с право предизвикват нашето учудване, защото тук природата е надминала себе си без каквато и да било божествена или демонична помощ. Ако това момче оцелее до възмъжаването си, от него ще излезе първокласен военачалник — то притежава шестте най-важни дарби за това: търпение, храброст, изобретателност, умението да командува войските си, да съчетава различни видове оръжие в нападение и да избира правилно момента за решителния удар. Аз бях в кавалерийското попълнение по време на персийските войни и съм срещал както добри, така и лоши пълководци. Така че имам опит.
Палеолог отвърнал:
— Но ако не прибави към всички тези дарби и скромността, нищо няма да излезе от него.
Една посвоему мъдра забележка — тази седма добродетел би трябвало наистина да увенчава останалите шест.
Заекът бил изяден, както и почти всичкият пресен хляб, но в торбите с припасите им бил останал сухар и малко наденица, така че не си тръгнали гладни. Страхували се да пренощуват в хана, тъй като някой можел да вдигне под тревога замъка на Йоан, затова вързали кападокийците и ги качили на конете им — Симеон и робите били натоварени да водят по двама от пленниците. Старата ханджийка била избягала от дома си, щом боят започнал, а когато се върнала и заварила тези грубияни укротени, признателността й не знаела граници, сякаш й били направили лична услуга. Независимо от това нашите приятели я възнаградили богато.
Велизарий яздел начело заедно с Палеолог, а Йоан Арменеца изпълнявал ролята на ариергард. Призори спрели да починат в някаква гора, където един от кападокийците умрял от раните по главата си. Останалите проклинали и ругаели безспир, но не направили опит да избягат. По-късно през същия ден те стигнали в Адрианопол без повече приключения и Симеон предал кападокийците на съдията. Земляците на Симеон го посрещнали с радост и учудване, тъй като групата доброволци била съобщила за неговото пленяване.
Кападокийците били заведени в затвора, където трябвало да чакат, докато Йоан ги откупи. Не можели да бъдат обвинени в убийство, нито в каквото и да е друго, освен в открадването на един сготвен заек, понеже не било много ясно дали са възнамерявали да приведат в изпълнение кръвожадните разпореждания на Йоан. Йоан изпратил писмо, в което обяснявал, че е бил в правото си да задържи и да изгони Симеон, тъй като той бил нарушил най-дръзко границите на неговите владения.
Съдията не можел да обвини Йоан в някакво престъпление, защото се страхувал да не раздразни други крупни земевладелци. Той знаел също така, че за Йоан е въпрос на чест да не допусне да бъдат наказани неговите слуги и сънародници. От друга страна, съществували сериозни доказателства както срещу господаря, така и срещу неговите хора. Така се стигнало до миролюбиво съглашение, по силата на което стражите били освободени пред очите на всички, а Йоан заплатил тайно повече от половината от своя дълг, възлизащ на двеста либри злато (над четиринайсет хиляди номизми). По този начин Йоан спасил честта си, а местните жители били спасени от разорение. Същият този Йоан Кападокиеца, чиято алчност, злоба и фарисейска набожност направили силно впечатление у един толкова млад човек, стана по-късно началник на дворцовата стража и главен снабдител на войската и в качеството си на такъв създаде много пречки на Велизарий.
След това Велизарий, Йоан Арменеца, Палеолог и двамата роби отишли във вилата на вуйчото на Велизарий — Модест, водени от Симеон, който го познавал отпреди. Тя се намирала вън от града, близо до един поток с пъстърви и сред хубава гора. Велизарий приветствувал вуйчо си, който бил висок слаб човек, лишен от войнственост и с подчертана склонност към литературата, и му предал остатъка от пипера. Момчето било прието радушно, заедно с Йоан Арменеца и Палеолог. Заговорили на латински и Модест изслушал разказа за битката. Той отбелязал: