На път откривах всички онези неща, без които никога не бих могъл да стана писателят, който съм. Нямах още шестнайсет години, когато — от продължителното колоездене — се добрах до много неща за стила, скоростта, пластичността, целта, стойността, формата, завършеността, здравето, настроението, музиката, дишането и накрая — и може би най-доброто от всичко — за връзката между началото и края.
Очите ми (чрез които живея дори повече, отколкото от хляба, чрез които животът има причина, цел и надеждата за пълноценност) биваха постоянно връхлитани от стихиите, особено през онези три години, когато си изкарвах прехраната с велосипеда. Не виждах ясно, цялото ми умение на велосипедист пропадаше и се озовавах спрял край пътя, все още крепящ велосипеда под себе си и се мъчех да си възвърна ясното зрение.
Вятърът непрекъснато замъгляваше погледа ми с разни неща и правеше всичко възможно да ме ослепи веднъж за винаги. Надигаше от земята прахоляк, песъчинки, насекоми, сажди, пепел и какво ли не още. Всичко това се носеше из въздуха и ми влизаше в очите. Вятърът непрекъснато ми създаваше главоболия. Разни мушици попадаха в очите ми и те сълзяха, за да се промият. Минаваше доста време, докато си избистря погледа. Прахолякът — или каквото и да било — винаги ме принуждаваше да спирам, а не обичах това. Веднъж си купих защитни очила, поносих ги, но нямаше никаква полза. Те само ми пречеха. Захвърлих ги и пак подкарах така, надявах се само да няма вятър. Но едва ли е имало поне един цял ден, без нещо да ми влезе в очите.
Обичах вятъра, стига да не ми създаваше толкова неприятности с безобразията си. Повече от всичко имах нужда да виждам ясно. Ето до какво се стигаше: за да мога да се движа — което ми беше работата, — трябваше да виждам къде вървя. А лошата видимост ме принуждаваше да спирам. Спирането беше провал. Не мога да понасям неудачите. Винаги са ме вбесявали. И досега е така. Успехът ми като телеграмен раздавач зависеше от очите ми, а той бе неотделим от стремежа ми да стана продуктивен писател. Затова разчитах толкова много на доброто си зрение.
Понякога заслепяването, отчаянието и гневът ми ставаха тъй силни, че ми идваше да захвърля всичко: да върна униформата и фуражката, да пратя велосипеда по дяволите, да седна в Народната библиотека и да посветя цялото си време на книгите. Там щях да бъда на завет от вятъра, с необезпокоявани очи. Но това не биваше да стане.
Преди всичко заради парите, които ми носеше тази служба. И които бяха нужни за семейство Сароян.
На второ място, имах нужда да извършвам някаква дейност на този свят, което бе нужно за писателя.
Трето, имах нужда непрестанно да се движа и да продължавам наблюденията си над ритъма, темпа, скоростта и ползата. Това щеше да ми помогне да разбера кой съм, кой ще бъда и как. Голямо удоволствие ми доставяше да наблюдавам вятъра, втурнал се през евкалиптите. Струваше ми се истинска музика да го слушам, като се провира между листата. А най-хубаво от всичко бе, като се разбушуваше и ставаше безотговорен — налиташе стремително, замираше внезапно, внезапно се възземаше, понасяше се във вихрушка, стремглаво се втурваше напред, спираше, обръщаше се и хукваше назад.
Понякога вятърът ставаше тъй силен, че едва си пробивах път с велосипеда, но не вярвах да ме спре окончателно, освен мошенически, ослепявайки ме с прахоляк. Често пъти той едва не ме отнасяше, но винаги успявах да се задържа.
В дъждовно време вятърът ми създаваше други грижи. Кой ти гледа, че съм бил мокър от глава до пети, но не виждах нищо, като ми влизаше вода в очите. А замъгленият поглед е нещо едва ли не по-лошо и от пълната слепота, защото тъй си мислиш, че все още виждаш достатъчно, за да се движиш. Скоро обаче разбрах, че е глупост да продължавам със замъглено зрение. Въпреки това, често се изкушавах да рискувам. Ако не се налагаше да си гледам работата, вятърът и дъждът нямаше да са ми неприятни. Времето ме омагьосваше, особено бурите, но едно е да наблюдаваш буря, а съвсем друго — да се бориш с нея.
Друга неприятност за велосипедиста в дъждовно време са хлъзгавите улици и калта по пътищата. Налагаше се да измъквам велосипеда от калта и да продължавам пеш до адреса, където трябваше да доставя телеграмата. Много пъти се подхлъзвах и падах в калта, защото пренебрегвах обстоятелствата и се мъчех да карам бързо.
Освен това трябваше да се съобразявам с видимостта на другите по улицата, особено с автомобилистите, защото не бе достатъчно да виждам къде се движа самият аз, трябваше да гледам къде минава и автомобилът, да предвиждам къде ще се окажа подир миг.