Веднъж, минавайки през „Пикадили-Съркъс“, той се спря при фонтана, загледан в голямата кошница момини сълзи, внезапно поразен от приликата на техните малки главици с нея.
— Купи си цветенца, миличък. Ще видиш, те ще се харесат на твоето момиченце! — подхвърли, усмихвайки се, търговката и протегна букет.
— Колко? — попита той, като напразно се мъчеше да не се изчервява. Търговката, грубо, добро същество, се замисли за секунда.
— Шест пенса — отвърна тя и той купи момини сълзи. Ако му бе поискала шилинг, щеше да плати. „Тъпа съм аз, тъпа…“ — наруга се цветарката, прибирайки парите в джоба си.
Той тържествено поднесе цветята и наблюдаваше как тя прикрепва букетчето на блузката си. Любопитна катеричка спря своя бяг, наклони встрани глава и също почна да я наблюдава, чудейки се каква може да бъде ползата от букетчето. Тя не му благодари с думи, но когато се обърна към него, той видя сълзи в очите й и малката ръка във велурена ръкавица се протегна към ръката му. Той задържа тази малка ръка, но тя побърза да я отдръпне.
Харесаха му нейните малки ръкавици, макар да бяха стари и зашити на много места. И добре, че бяха велурени; плетените, каквито носят момичетата от нейния кръг, биха били неприятни, когато поискаш да ги целунеш. Той обичаше малките кафяви обувки, които сигурно струваха скъпо, тъй като все още изглеждаха хубави. Харесваха му нейните изящни дантелени воланчета и простите, но винаги чисти чорапи, едва видни под дългата рокля. Толкова често бе наблюдавал момичета, крещящо и предизвикателно облечени, но с червени ръце и непочистени обувки. Много от тях бяха, може би, красиви и даже във всеки случай привлекателни, разбира се, ако човек не е особено взискателен и не обръща внимание на дреболии.
Той обичаше нейния глас, толкова различен от резкия говор на другите хора, режещ слуха му, когато те на групички, смеейки се гръмко и приказвайки, минаваха покрай него. При вида на бързите й, пълни с грация движения, той си спомняше планини и стремителни потоци. С малките си кафяви обувки и ръкавиците, в роклята, също кафява, но с малко по-тъмен оттенък, тя му приличаше на сърна. Нежният кротък поглед, едва доловимите, меки движения, никога не напускащият лицето й израз на уплаха, като че тя непрекъснато бе готова да побегне. И му се прииска да я нарича така. Нито един от двамата даже не помисли да попита за името на другия, това, изглежда, нямаше значение.
— Моя малка сърничке — шепнеше той, — непрекъснато се боя, че изведнъж ще удариш с токчета по земята и ще побегнеш нанякъде — тя се засмя и се придвижи по-близо до него. То също бе движение на сърна. В детството си бе виждал сърни, когато идваха при тях в планината.
Откриха, че има много общо между тях. Двамата бяха самотни, макар да живееха някъде на север някакви негови далечни роднини. И за нея, както и за него, домът представляваше тясна стаичка. „Ето там“ — показваше тя, замахвайки с малката ръка във велурена ръкавица по посока северо-запад; и той не я разпитваше за по-точен адрес.
Лесно му бе да си представи този район: убога тясна уличка, някъде около „Лисън-Гроув“ или малко по-далеко по посока на „Хароу-роуд“. Обикновено се разделяше с нея на обиколната алея на парка под тихите, прекрасни дървета и богатите къщи, и гледаше подире й, докато мъничката, прилична на сърна фигурка не се разтопеше в сумрака.
Тя нямаше нито приятели, нито роднини и не помнеше никого, освен бледата си, подобна на момиченце майка, която умряла скоро след пристигането им в Лондон. Собственичката на дома, възрастна жена, я оставила при себе си да помага в домакинството; а когато тя се лишила и от това последно убежище, добри хора я пожалили и й намерили друга работа. Работата не била тежка и не била лошо платена, но кой знае защо, не й харесвала. Той се досещаше за това по внезапно прекъсваните разговори. Тя се мъчеше да намери нещо друго, но нали това е толкова трудно без протекции и без пари. А и няма за какво да се оплаква, всъщност освен че… И тя млъкваше, стискайки малките си ръце в ръкавиците, а той, като виждаше тъжния й поглед, сменяше темата на разговора.
Но какво пък, това не е страшно! Той ще я вземе оттам. Беше му приятно да мисли, че ще протегне ръка за помощ на това малко, крехко създание, чиято слабост му придаваше сила. Нали няма да животува до края си като чиновник в жалката кантора. Той ще пише стихове, повести, пиеси. Вече е припечелил малко от това. Споделяше с нея своите надежди и пламенната й вяра го вдъхновяваше. В една от вечерите той й прочете свое произведение, тя го слушаше внимателно, искрено се смееше там, където бе смешно, а когато гласът му потреперваше, където гърлото му се свиваше от вълнение и не беше по силите му да продължи — сълзи се появяваха и в нейните очи. Така за пръв път той позна съчувствието на един приятел.