— Казвам се Бийк и съм главният коняр на замъка — най-сетне успя да избъбри той, като се надяваше по този начин да създаде впечатлението, че в конюшнята има неколцина прислужници, за които той отговаря. Това може би щеше да го издигне достатъчно в очите на новодошлите, че те да решат да разговарят с него. — Идвате по-рано — продължи старецът и нервно кимна. — Иначе цялото семейство и слугите щяха да излязат да ви посрещнат както подобава.
Бийк спря, за да си поеме дъх, и зачака отговор. Ала очакването се проточи и цялата смелост, която бе успял да събере, започна да се изпарява. Чувстваше се безпомощен като буболечка. Начинът, по който двамата гиганти се взираха в него, още повече го изнервяше. Главният коняр реши да опита още веднъж.
— Ще се погрижа за конете ви, милорди, докато вие се представите на господарите на този дом.
— Сами ще се погрижим за конете си, старче.
Бе заговорил Ученика на дявола. Гласът му не бе никак приятен. Бийк кимна и отстъпи няколко крачки встрани, за да им направи път. Наблюдаваше как двамата благородници свалят седлата и хвалят конете си. Животните наистина бяха великолепни жребци без драскотини и белези от удари с камшик.
В гърдите на Бийк припламна плаха надежда. Отдавна бе научил, че истинският характер на мъжа се познава по това как се отнася към майка си и към коня си. Конят на барон Андрю бе целият наранен от камшик и според Бийк това бе достатъчно ярко доказателство за верността на теорията му.
— Навярно сте оставили войниците си пред крепостните стени? — попита конярят на келтски, за да изтъкне, че е приятелски настроен.
Ученика на дявола изглежда остана доволен от усилията му, защото дори му се усмихна.
— Дойдохме сами.
— Чак от Лондон! — Бийк не можа да прикрие изненадата си.
— Да — кимна благородникът.
— И не сте се погрижили някой да ви пази гърбовете?
— Не се нуждаем от ничия закрила. Англичаните — да, но не и ние. Не съм ли прав, Кинкейд?
Дявола не си направи труда да отговори.
— А как са вашите имена, господа? — осмели се да попита Бийк. Знаеше, че въпросът му е доста дързък, ала двамата благородници не се намръщиха и това му вдъхна смелост.
Вместо да отговори, Ученика на дявола отбеляза:
— Виждам, че говориш нашия език, Бийк. Шотландец ли си?
Възрастният мъж гордо изпъчи рамене.
— Да. Косата ми, преди да побелее, бе червена.
— Аз се казвам Даниел и съм от клана Фъргюсън. А той е Алек, поне така го наричат приятелите му — кимна мъжът към другия воин. — Алек е предводител на клана Кинкейд.
Бийк церемониално се поклони.
— За мен е чест да се запозная с вас. От толкова много години не съм разговарял с чистокръвни шотландци, че май съм забравил как да се държа. Забравил съм и колко огромни са планинците. Изкарахте ми акъла!
Бийк отвори вратите на две чисти клетки близо до входа на конюшнята, донесе две кофи с овес и ведро с вода и отново се опита да поведе разговор с двамата воини.
— Вие наистина пристигате с три дни по-рано. Опасявам се, че в къщата ще се развихри невероятна суматоха.
Двамата благородници не отвърнаха нищо, ала старецът видя как се спогледаха. По израженията им бе ясно, че никак не ги е грижа дали ще причинят безпокойство.
— Да не би да очаквате някой друг освен нас? — попита Даниел и се намръщи.
Въпросът му озадачи Бийк.
— Не. Поне през следващите три дни.
— Подвижният мост е спуснат, старче, а и не видя никаква стража. Навярно…
— А, това ли било — махна Бийк и въздъхна облекчено. — Ами, мостът си стои обикновено, а стража никога не сме поставяли. Просто барон Джеймисън е малко разсеян.
Когато видя смаяните физиономии на шотландските воини, Бийк реши, че трябва все пак да защити господаря си.
— В това глухо и затънтено място не се тревожим за безопасността си. Баронът винаги е казвал, че си нямам нищо ценно, което би поблазнило разбойниците и крадците. А и никой не идва без предварителна покана.
— Нямате нищо ценно?! — Алек Кинкейд най-сетне бе проговорил. Гласът му бе мек, но силен. И когато се обърна към Бийк, старецът усети как коленете му отново се разтреперват.
— Той има дъщери! Не е ли така? — Пламъкът в очите му можеше да изпепели цяло дърво. Бийк не можа да издържи погледа му и сведе глава втренчвайки се във върховете на ботушите си.