— Няма да правя сандък за теб, любима — прошепна Алек.
— Толкова съм щастлива, че те виждам — усмихна се тя.
Ръцете му се разтрепериха.
— Аз също съм щастлив да те видя — с дрезгав глас рече той.
— Изгубих си кинжала.
Погледна го унесено, сякаш не разбираше какво точно говори. Сетне смръщи вежди, а Алек отметна косите от челото й. Джейми се опитваше да си спомни въпроса, който искаше да му зададе, ала не можа и се отказа.
— Алек, кинжалът…
— Не се тревожи за кинжала, любима. Можеш ли да движиш краката си, Джейми? Искам да те взема на ръце и да те повдигна нагоре, за да те подам на моите хора. Скъпа, пусни Гейвин. Позволи ми…
— Гейвин?
— Да, любима, Гейвин.
Джейми погледна надолу, докато Алек нежно се опитваше да откопчи ръцете й от гърдите на Гейвин. Тогава си спомни всичко.
— Но той бе ударен от камък. От удара политна назад. Щеше да падне от скалата. Аз бях зад него. Той беше толкова тежък. Не можах да му попреча да падне, затова обвих ръце около кръста му и бутнах и двама ни към склона.
Тя се усмихна на съпруга си, без да обръща внимание на разтревожения му поглед.
— Но можах да си спомня в коя точно посока се намираше издатината, но съм предположила вярната, нали?
— Да, скъпа — прегракнало прошепна той.
— Трябва да вземеш първо него. — Сега гласът й прозвуча изненадващо ясно. Беше толкова благодарна, че Алек е при нея и ще се погрижи за всичко, че й се искаше да се разплаче на глас.
Алек реши да не спори. Преметна Гейвин през рамо с лекота, с каквато една жена би наметнала своя шал, и се изправи. Разтвори крака, за да запази равновесие, после бавно повдигна спящия воин високо над главата си.
— Хванахме го за ръцете — извика отгоре Маркъс.
Алек избута и краката на Гейвин и хората му го издърпаха. Сега Кинкейд отново коленичи до Джейми. Стори й се, че очите му са подозрително замъглени. В този миг осъзна, че навярно му е причинила огромна тревога.
— Ще бъда добре, Алек. Обещах ти, че никога няма да те изоставя.
Той не можа да повярва, че тя се опитва да го успокои.
— Не, няма да ме изоставиш — развълнувано промърмори Кинкейд. — Виждам, че тази кръв върху лицето ти само изглежда страшно, иначе не е толкова зле — добави, като си припомни думите й за раната на Ангъс.
— Кинжалът е в рамото ми — изтърси Джейми. — Не е толкова ужасно, нали. Алек?
— Не — отвърна той. — Освен тона кинжалът не е в рамото ти, Джейми.
— Усещам го — възрази тя. Опита се да извие глава, за да се погледне, но Алек сграбчи брадичката й.
— В горната част на ръката ти е. Имаш късмет.
— Надълбоко ли е забит, Алек? О, Господи, ще боли ужасно, когато…
Не довърши изречението. Алек с едно бързо и ловко движение измъкна кинжала от плътта й и обви ивицата плат около ръката й. Тя дори не успя да извика.
— Готово! Не те заболя, нали?
— Заболя ме!
— Шшт, любима — успокои я той. — Щеше да се безпокоиш за този кинжал и щеше да ти стане още по-зле.
Той беше прав. И двамата го знаеха.
— След като си решила да се пронижеш с този кинжал, добре си избрала мястото. Острието не е наранило костта.
— От гърдите й се изтръгна силна въздишка. Знам, че ти смяташ, че аз съм виновна за всичко — промълви Джейми. Чакаше отговора му с нетърпение и не забеляза, че той я взима на ръце и бавно се изправя. — Не съм се пронизала сама с този кинжал и ти дяволски добре го знаеш!
— Знам, любима, но не е зле, че ми го напомни. — Сега вече я вдигаше над главата си. Джейми се опита да погледне надолу и усети как тялото му се напрегна. Алек си помисли дали да не я предупреди да не гледа, но после се отказа. Думите му само можеха да я стреснат още повече.
— Е, поне намери кинжала си. — Гласът му прозвуча вбесяващо весело и безгрижно.
— Със сигурност — тросна му се тя. — Алек, причиняваш ми болка! — извика Джейми, когато ръката му без да иска, се допря до раната й. Затвори очи.
— Съжалявам, Джейми. Не исках… — Сърцето и се сви, като чу мъката в гласа му.
— Не ме заболя много — побърза да каже Джейми, Тогава усети как някой я взема от Алек и отново отвори очи. Маркъс я държеше на ръце, но след няколко секунди Алек се появи и отново я пое в прегръдките си. После внимателно се метна на коня си и бавно потегли. Джейми почти не усети болка. Той я бе притиснал до гърдите си и тя доволно въздъхна, облегнала глава на рамото му.
— Защо не ме попита дали съм видяла кой ни нападна? — внезапно попита Джейми.
— Знам кой беше — отвърна той.
— И аз мисля, че знам — прошепна Джейми, — но искам да чуя името му първо от теб.
Знаеше, че в думите й няма много смисъл, а мрачното лице на Алек показваше, че явно сега не желае да обсъжда този въпрос. Обаче въпреки това попита: