— Лорд Дънкан. Съпругата му би искала да и помогнеш при раждането. Той плаща в аванс.
— Нямам думи — прошепна Джейми. — Трябва ли да им благодаря, Алек?
— Те ти благодарят, Джейми. Всеки един от тях би дал живота си за теб. Ти направи невъзможното, любима. Ти наистина съюзи нашите кланове!
Тя затвори очи, за да сдържи напиращите сълзи. Когато заговори, гласът й трепереше от вълнение:
— Ти направи Андрю много богат мъж.
— Не, Джейми. Аз съм много по-богат. Аз имам теб.
Гласът му бе мек, пълен с любов. Една сълза се търколи по бузата й. Алек я видя. Веднага се обърна към Андрю.
— Върни се у дома си, бароне. Следващия път, когато стъпиш на шотландска земя, ще изпиташ силата на нашите мечове.
Одобрителни възгласи се извисиха над кръга от воини. Андрю бе коленичил и събираше съкровището си. Алек взе Джейми в обятията си, а тя мигновено обви ръце около кръста му. Затвори очи и го прегърна. Все още не разбираше повечето от странните навици на шотландците. Сигурно ще са й необходими поне двадесет или тридесет години, докато напълно ги проумее.
Ала в това имаше толкова радост… и любов. Може би, тайно се усмихна тя, когато двамата с Алек остареят, тогава най-сетне ще е свикнала и разбрала.