— Само отидох да нагледам Уайлдфайър — излъга старецът.
— Джейми предположи, че сигурно си подремваш и че ще трябва тихо да се промъкнем, за да вземем конете — призна си Мери.
— За Бога, Мери, не бе нужно да му го казваш!
— Ама, нали ти…
— Засрами се, Джейми — сгълча я Бийк. — Никога не подремвам, а освен това изобщо не е необходимо да се промъквате където и да било. — Награди я с добродушна усмивка. — Това не подобава на две истински дами.
— Не е вярно, подремваш си — настоя Джейми. Намираше усмивката му за доста заразителна. — Днес май си в много добро настроение?
— Така е — призна си Бийк. Опита да прикрие оживлението си, тъй като в никакъв случай не искаше Джейми да заподозре, че замисля нещо. Дали шотландците все още бяха край клетката на Уайлдфайър? Макар че леърд Кинкейд не можеше да види лейди Джейми, бе уверен, че гласът й, толкова мек и дрезгав, със сигурност ще привлече вниманието му.
— Мога ли да запитам какво сте замислили вие двете през този чудесен следобед? — запита старецът.
— Искахме просто да пояздим — отвърна Мери и озадачено го изгледа. — Току-що ти го казахме. Да не си болен, Бийк? Джейми, струва ми се, че бузите му горят.
Джейми веднага протегна ръка и докосна челото му.
— Не, няма треска.
— Престани да се суетиш край мен — сряза я Бийк. — Добре съм!
— И ще ни позволиш да пояздим час-два? — с надежда попита Мери.
— Не, по-добре ще е да се поразходите — отсече старецът и скръсти ръце пред гърдите си, с което искаше да покаже, че всички по-нататъшни спорове са безсмислени.
— Защо не може да пояздим?
— Защото аз преди малко прибрах конете ви. Те са нахранени, почистени и готови за сън.
Бийк тъкмо изричаше последните думи от лъжата си, когато си припомни, че двата огромни жребеца все още се хранеха в клетките близо до предната врата. А ако Мери и Джейми ги забележеха! Двете сестри обикновен се носеха като волни птички из конюшнята, без да се задържат на едно място, но сега трябваше да ги накара да си тръгнат колкото се може по-скоро, преди да с зърнали непознатите жребци.
— Ще трябва да се подготвите за предстоящото посещение — избъбри Бийк. Грабна дясната ръка на Мери, лявата на Джейми и ги повлече към изхода.
— Мери ме убеди, че не бива да се тревожа за нежеланите гости през такъв чудесен следобед — заяви Джейми. — Стига си ме дърпал, Бийк!
— Имаме още цели три дни свобода — подхвърли Мери. Джейми ще има достатъчно време, за да се подготви за посещението.
— И ти можеш да й помогнеш, малка госпожичке — изсумтя Бийк. — Няма да се преумориш.
— Престани да й натякваш, Бийк! Мери ще ми помогне, ако аз я помоля.
Бийк не изглеждаше никак убеден.
— Като говорим за молби — оживи се Мери, — има нещо, което бих искала да те помоля, Бийк.
— Мери, не тормози с въпросите си Бийк!
— Нямам намерение да го тормозя. Аз ценя мнението му и искам да узная дали това, което ми каза, е истина. За тези ужасни шотландци… Обмислям дали да не избягам. Какво мислиш за моя план, Бийк?
Бийк се опита да остане сериозен — лейди Мери изглеждаше толкова искрена.
— Предполагам, че зависи от това къде смяташ да избягаш.
— О, ами, всъщност още не съм решила точно в каква посока да поема…
— За какво ти е да бягаш, Мери? С какви ужасни истории сестра ти е напълнила главичката ти?
— Стига, Бийк, нали не смяташ, че ще лъжа собствената си сестра? — попита Джейми, опитвайки се да не избухне в смях.
— Познавам те, Джейми — поклати глава възрастният мъж. — Какви ужасии си разправяла? Сигурен съм, че Мери сега трепери от страх. А и какво разбирате вие от шотландци?
— Имат мозък на овца — заяви Джейми, намигна на Бийк и добави: — Само онези шотландци, които са израснали в планините, разбира се. Тези от низината са умни.
— Не се опитвай да ме забаламосаш със сладки приказки — смъмри я Бийк. — Този път няма да се получи. Виждам колко разтревожена е Мери. Чак ще си счупи пръстите от притеснение. Какво й каза?
— Само й споменах, че шотландците са много силни и здрави мъже.
— Е, Мери, в това няма нищо лошо — успокои я Бийк.
— И с голям апетит — подхвърли Мери.
— Това да не е грях?
— Грях е — настоя девойката.
— Лакомията и чревоугодничеството са грехове — усмихна се Джейми.
— И непрекъснато се биели…
— Не, Мери, казах, че се бият през по-голямата част от времето. Ако ще повтаряш думите ми, поне не ги изопачавай.
— Вярно ли е, Бийк?
— Кое да е вярно, Мери?
— Че все се бият?
— Аз само казах, че обичат да яздят — заяви Джейми и сви рамене.
Бийк видя, че високите скули на Джейми леко червенеят. Срамуваше се от приказките на сестра си. А може би чувстваше и вина — както когато бе успяла да убеди Мери, че баща й бил подписал заповед да я дадат в манастир. Все обичаше да си прави разни шеги. Представляваше прелестна гледка. Бе облечена в любимия на Бийк тъмносин цвят, косата й бе разпусната и гъстите копринени къдрици падаха свободно по изящните й рамене. По брадичката и носа си имаше мръсни петна.