— Никога не си го казвал.
— Да, но винаги съм го имал предвид — отвърна Бийк и хвърли тревожен поглед към подвижния мост. — Трябва да тръгваш, Джейми.
— От дълго време искам да ти го кажа, Бийк.
— Е?
— Обичам те. Никога досега не съм ти го казвала, но те обичам с цялото си сърце. Моят прекрасен баща.
Очите на стария човек се замъглиха, а когато заговори, гласът му бе напрегнат:
— Аз също те обичам, Джейми. Моята прекрасна дъщеря! Винаги съм те смятал за такава.
— Обещай ми, че никога няма да ме забравиш.
Гласът й потрепери и Бийк стисна ръката й.
— Никога няма да те забравя.
Джейми кимна. Сълзите се стичаха но страните й. Тя ги избърса, изправи рамене и смушка Уайлдфайър.
Бийк остана сам в средата на двора, загледан в отдалечаващата се млада господарка. Молеше се тя да не се обърне. Не искаше да го вижда такъв. Той плачеше като човек, който е загубил единственото си дете. Дълбоко в сърцето си знаеше страшната истина — никога повече нямаше да види малкото си момиче.
Пета глава
Алек Кинкейд бе в чудесно настроение. Устните му бяха извити в усмивка. Искаше му се да се разсмее с глас, тъй като за него бе съвсем очевидно, че наивната му невеста се бе опитала да го накара да избухне. Поведението й го забавляваше и затова я остави да си вярва, че е успяла. Джейми не знаеше колко търпелив мъж е той особено когато се отнася за нещо толкова незначително като една жена. Забавляваше го самата мисъл, че именно жена се бе осмелила да го предизвиква.
Когато чу тропота на коня й. Алек смушка жребеца си и двамата се понесоха в лек галоп. Джейми препускаше точно зад него и храбро се опитваше да не обръща внимание на прахоляка, който се стелеше право в лицето й. Беше решена да продължи с тази мъчителна езда, без от устата й да се изплъзне дори една дума в знак на протест. Очакваше съпругът й да се обърне назад, за да види колко добре се справя тя. Щеше да придаде възможно най-спокойния и нехаен израз на лицето си, напук на всичко.
Алек Кинкейд обаче изобщо не си направи труда да се обръща.
Макар че Джейми бе добра ездачка, не бе свикнала да язди със седло. Особено ново и твърдо.
Задните части и бедрата й се протриха, а неравният каменист път влошаваше още повече нещата. Когато се убеди, че Алек не се интересува дали тя е зад него, или не и изобщо не поглежда назад, си позволи да се намръщи. Сетне се опита да сключи сделка с Всевишния, като му обеща, че ще поръча да се отслужат двадесет литургии, ако този демон, който имаше за съпруг, намали темпото.
Но наглежда, че точно днес Бог не бе в настроение за сделки. Когато настигнаха Даниел и Мери, Алек веднага застана начело, без ни най-малко да намали своя ход. Джейми продължи да язди зад него. Мери, която изглеждаше уморена и износена като стар ботуш, яздеше зад нея, а най-отзад бе Даниел.
Джейми знаеше, че яздят толкова изтощително заради безопасността. Бе чувала разни истории за банди от странстващи разбойници, които нападат нищо неподозиращите пътници. Предполагаше, че Алек трябва да язди отпред в случай на нападение, а Даниел отзад, за да пази гърбовете им. Ако ги нападнат бандити, щеше да им се наложи първо да се справят с Алек и Даниел, докато достигнат до съпругите им.
О, разбираше причините за убийствената езда, но се тревожеше за Мери.
Бяха яздили вече повече от два часа, когато сестра й рухна окончателно. Джейми се гордееше с Мери, която изкара толкова време, без да се оплаче. Тя не бе привикна на никакви неудобства и лишения.
— Джейми? Искам да спра за няколко минути — извика й Мери.
— Не, момичето ми.
Забраната дойде от устата на Даниел. Джейми не можеше да повярва, че е толкова безчувствен. Обърна се и видя как съпругът на Мери подсилва думите си с неуморимо поклащане е на главата.
Страданието, изписано върху лицето на Мери, разстрои Джейми. Обърна се, за да помоли Алек за кратък отдих, когато чу пронизителен вик.
Отново погледна назад и видя, че конят на Мери е без ездачка.
Всички спряха, дори и Алек Кинкейд.
Даниел настигна невестата си тъкмо когато Алек и Джейми слизаха от конете. Мери се бе проснала сред един гъст храсталак. Даниел нежно я изправи на крака.
— Нарани ли се, момичето ми? — загрижено попита той.
Мери отметна косата от челото си.
— Съвсем малко, милорд.
Няколко листа се бяха заплели в косите й и Даниел внимателно ги измъкна. Джейми видя нежността, с която той се отнасяше към сестра й и реши, че в крайна сметка не е толкова лош и не е лишен от известни достойнства.
— Какво, по дяволите, стана? — избоботи Алеи зад гърба на Джейми.