— Алек няма нужда от оръжие.
Отговорът му прозвуча толкова безгрижно и весело, че Джейми реши, че си е загубил ума.
Нямаше смисъл да спори повече е него.
— Или ти ще отидеш да му помогнеш, или аз ще го направя.
— Добре, момичето ми, щом настояваш. — Даниел отмести ръцете на Мери, които се бяха вкопчили в туниката му, и закрачи към мъжете, заобиколили Алек.
Обаче щом стигна края на поляната, спря. Джейми не можеше да повярва на очите си. Даниел съвсем спокойно пъхна обратно меча в ножницата си, скръсти ръце и, по дяволите, се усмихна на Алек!
Алек също му се усмихна.
— Омъжили сме се за малоумни — обърна се Джейми към Мери.
Внезапно мощен вик привлече вниманието й. Беше Алек. Смразяващият кръвта звук накара Мери да избухне в сълзи.
Кръгът около Кинкейд се сви. Той изчака първият бандит да наближи, а после се придвижи толкова светкавично, че Джейми не разбра какво става. Видя само как той сграбчва мъжа за гърлото и чу ужасяващия звук и чупене на кости.
Алек захвърли жертвата си на земята в мига, в който другите двама с викове го нападнаха отляво. Но Кинкейд блъсна силно главите им една в друга, след което и двамата се озоваха върху сгърчения си другар. Последният от четиримата се опита да спечели предимство, като го нападна в гръб. Алек се извъртя, заби ботуша си в слабините на бандита, повдигна го без усилие и силният му юмрук се вряза в изпъкналата му челюст. Купчината върху земята се увеличи с още едно тяло. Даниел бе прав, когато заяви, че всичко скоро ще свърши, тъй като не бе изминала повече от минута. Нейният съпруг дори не се бе задъхал! Тъкмо тази мисъл я бе завладяла, когато нов звук привлече вниманието й. Обърна се и видя трима огромни мъже, които се носеха право към нея.
Бяха се промъкнали като змии отзад, за да докопат и плячката си.
— Алек! — извика Джейми.
— Джейми, ти трябва да ме защитаваш! — изписка Мери.
Преди Джейми да успее да отговори, сестра й я отскубна от скалата, която ги закриваше, облегна се на камъка и я дръпна пред себе си. Макар че Мери бе с една глава по-висока от най-малката си сестра, тя се сви и се скри зад нея. Отзад я пазеше скалата, а отпред тялото на Джейми.
Джейми не се опита да се защити. Тя знаеше задълженията си. Мери бе на първо място. Ако трябваше, щеше да пожертва живота си, за да спаси сестра си.
Тримата мъже биха на няколко крачки, когато Джейми си спомни за малкия кинжал. Вдигна ръка и хвърли острието, като нарочно избра най-едрия от тримата. Ръката й бе точна и не пропусна целта. Бандитът нададе пронизителен вик и се строполи на земята.
Даниел се метна върху втория от тримата тъмнокоси мъже и с два юмрука го повали на земята. Алек бе доста далеч. Почти ги бе достигнал, ала се оказа твърде късно. Макар че Джейми се бореше като дива котка, копелето успя да я стисне в смъртоносна хватка. Ножът му допря гърлото й.
— Спри там, където си! — пронизително извика мъжът към Алек. — Вече няма какво да губя. Ако се приближиш още малко, ще я убия. Ще прекърша малкото хубаво вратле като сламка.
Даниел бавно се приближаваше отзад. Алек му да знак да спре, когато разбойникът страхливо се озърна през рамо. Нападателят сграбчи косата на Джейми дръпна силно главата й назад.
Алек видя в студените очи на мъжа дивия блясък подгонено животно. Очевидно негодникът беше изплашен до смърт, тъй като ръцете му трепереха. Мъжът бе среден на ръст, с подпухнало лице и тлъст корем. Нямаше да бъде трудно да го убие, но след като веднъж се увери, че Джейми е в безопасност. Разбойникът се бе паникьосал и страхът можеше да го направи непредсказуем. Можеше и да убие Джейми, ако го предизвикат… или пък ако реши, че положението му е безнадеждно.
Алек потисна гнева си, изчаквайки удобен момент. Зае нехайна стойка, скръсти ръце пред гърдите си и придаде отегчено изражение на лицето си.
— Не се шегувам! — изкрещя похитителят. И накарай другата да млъкне. Не мога да мисля от тези крясъци.
Даниел незабавно приближи към Мери. Закри устата й с ръка и й изсъска да престане, без дори да се опита да я успокои поне с поглед. Цялото му внимание бе погълнато от бандита, опрял нож в гърлото на Джейми. Даниел също изчакваше удобния момент, за да нападне.
Страхът бавно се стопи в очите на разбойника. Той се изкиска, предвкусвайки победата. Алек усещаше, че неговият час наближава — плъхът изглежда бе готов да излезе от дупката си, защото се чувстваше уверен и тази увереност щеше да го погуби.
— Твоя ли е тази жена? — изрева той към Алек.
— Да.
— Държиш ли на нея?
Алек сви рамене.
— О, сигурен съм, че държиш извика неприятелят и самодоволно се засмя. Звукът бе стържещ и неприятен. — Нали не искаш да убия твоята хубавица, а?