— Можем само да се молим да бъдат достатъчно глупави, за да се хванат на тази въдица — заяви Мери.
— Измамата грях ли е? — попита Алис.
— Разбира се — отвърна Мери.
— По-добре е да не се изповядваме на отец Чарлз — прошепна Агнес. — Той ще ни накара цял месец да изкупваме греха си. А освен това не забравяйте, че се каним да измамим само двама шотландци. Бог със сигурност ще ни разбере.
Джейми остави сестрите си и отиде да поговори с главния коняр. Бийк3, както добронамерено го наричаха приятелите му заради ястребовия нос, беше възрастен мъж, който много отдавна бе довереник на Джейми. Той никога не бе издавал съкровените мисли, които тя бе споделяла с него. Освен това бе много мъдър човек и я учеше на всичко, което смяташе, че ще й е от полза. Имаше я за своя дъщеря.
Двамата не се разбираха единствено когато ставаше въпрос за барон Джеймисън. Главният коняр съвсем ясно бе дал да се разбере, че никак не одобрява начина, по който баронът се отнася към най-малката си дъщеря.
Джейми не можеше да проумее защо Бийк реагира така, и понеже не успяха да постигнат съгласие по тази тема, те просто избягваха да обсъждат характера на баща й.
Джейми изчака Бийк да изпрати Емет по някаква работа навън и му разказа какво бе научила току-що. Докато я слушаше, той на няколко пъти разтри брадичката си, което бе сигурен знак, че изцяло й се е посветил.
— За всичко съм виновна аз — завърши Джейми.
— Откъде ти хрумна това? — зачуди се Бийк.
— Аз трябваше да се погрижа данъците да бъдат изплатени навреме. Сега моите скъпи сестри ще трябва да плащат за моята небрежност и мързел.
— Мързел ли? Как ли пък не… Единствената работа, с която още не са те натоварили, е събирането на данъците, моето момиче. Ти и без това си капнала от умора. Какво ли не вършиш! Да ми прости Господ, че те научих на толкова много неща! Яздиш и ловуваш най-добре от всички! Ти си истинска дама, Джейми, но изпълняваш задълженията на един рицар. И за всичко съм виновен аз. — Ала тъжната му физиономия не можа да подведе момичето и то се разсмя.
— Толкова пъти съм те чувала как се хвалиш с моите способности, Бийк. Истината е, че ти се гордееш с мен.
— Така е — изръмжа възрастният мъж, — обаче не мога да седя и да слушам спокойно как се измъчваш заради грешките на баща си.
— Стига, Бийк…
— Каза ми, че не си включена в тези женитбени планове? Не смяташ ли, че това е доста странно?
— Да, наистина, но предполагам, че нашият крал е имал основателни причини. Не е моя работа да оспорвам решенията му.
— Ти видя ли какво пише в писмото му, Джейми?
— Не, татко не искаше да ме товари и с него. Бийк, какво си мислиш? Познавам този твой поглед!
— Мисля, че баща ти крои нещо. Нещо не особено почтено. Познавам го доста отдавна, моето момиче.
— Татко ме прие като свое собствено дете — рече Джейми. — Мама винаги ми е казвала, че за него никога не е имал значение фактът, че не съм му истинска дъщеря. Моля те, не забравяй благородната му постъпка, Бийк! Той е добър човек!
— Да, той те нарича своя дъщеря. Но… — В този миг Емет влезе в конюшнята. Джейми, която познаваше неговото любопитство и навика му да подслушва чужди разговори, веднага заговори на келтски.
— Думите ти ме карат да се съмнявам в лоялността ти към господаря на този дом!
— Аз съм лоялен към теб. Никой тук не дава и пет пари за твоето бъдеще. Престани да ме гледаш толкова ядосано и кажи на своя стар приятел кога пристигат онези шотландци.
Джейми разбра, че Бийк нарочно отклони разговора от баща й, и му бе благодарна за това.
— След седмица. Докато са тук, ще трябва да се крия и да стоя заключена в стаята си като затворничка. Татко казва, че ще е по-добре да не ме виждат, макар че аз не разбирам защо. Как ще се крия, като имам да върша толкова много работа? Кой ще ходи на лов, за да осигурява вечерята? Дали дълго ще останат, Бийк? Сигурно не повече от седмица, нали? Ще трябва да осоля повече свинско…
— Надявам се да останат цял месец — прекъсна я старецът. — Ти се нуждаеш от почивка, Джейми! Ще се вкараш в гроба с тая работа от сутрин до вечер. Тревожа се за теб, момичето ми. Все още си спомням онези щастливи дни, преди майка ти да се разболее, Бог да успокои душата й. Ти беше мъничка като буболечка, но не се свърташе на едно място. Спомняш ли си как веднъж се бе покатерила на кулата и аз трябваше да те смъквам оттам? Ти не спираше да крещиш името ми, а аз толкова много се страхувах от височината, че след като изпълзяхме благополучно, повърнах вечерята си. Беше опънала въже между двете кули и се канеше да минеш по него като някой акробат.