В Англия се носеха легенди за воинските умения на Кинкейд, а всички шотландци с неприкрита гордост се хвалеха с младия си предводител.
Освен това Хенри знаеше, че Кинкейд недолюбва англичаните. Той бе споделил с крал Едгар надеждата си, че тази женитба може да смекчи характера му — ако не изцяло, то поне донякъде. Може би след време, бе казал Хенри, шотландският владетел и младата му английска съпруга ще заживеят в мир и разбирателство.
Едгар обаче бе много по-проницателен и хитър, отколкото смяташе Хенри. Той подозираше, че английският крал храни тайната надежда да пренасочи лоялността на Алек към Англия. Наивник!
Наистина Едгар бе васал на Хенри от деня, в който коленичи и тържествено даде обет за вярност. Освен това бе израснал и възпитан в английския двор. И все пак той бе крал на Шотландия…
Хенри очевидно не разбираше това, а колкото до Кинкейд, той никога и при никакви обстоятелства нямаше да обърне гръб на Шотландия или на нейния крал, а най-малко пък една съпруга-англичанка можеше да му повлияе.
Даниел, приятел на Алек от детството, който скоро щеше да бъде провъзгласен за предводител на съседния на Кинкейд клан Фъргюсън, също бе получил заповед да си вземе английска невеста. Даниел също прекара един досаден месец в Англия. И той изгаряше от нетърпение да се прибере в родната Шотландия.
Двамата воини яздеха от зазоряване. Спряха само на два пъти, за да починат конете им. Смятаха да прекарат не повече от два часа в имението на барон Джеймисън — предостатъчно време, за да хапнат, да си изберат невести, да се извърши брачната церемония, ако в имението има свещеник, и веднага да отпрашат за Шотландия.
Нямаха никакво желание да прекарат още една нощ на английска земя. Не ги интересуваше дали младоженките имат други намерения. В крайна сметка те бяха просто движима собственост — е, може би малко по-ценна от бойните жребци!
Алек бе спечелил правото пръв да си избере жена, тъй като бе хвърлил по-надалеч грубо одялания боров клон.4 Всъщност нито един от двамата не бе взел присърце жребия, така че не се бяха престарали особено. Просто и двамата трябваше да изпълнят едно досадно задължение. Нищо повече.
Дявола и Неговия ученик пристигнаха в имението на барон Джеймисън три дни преди очакваното.
Конярят бе този, който пръв видя приближаването ма шотландските воини и тъкмо той им даде тези прозвища, които толкова добре им паснаха.
Бийк си седеше на горното стъпало на стълбата. Смяташе да се качи в плевника и да си подремне малко. През целия следобед работи под лъчите на топлото пролетно слънце. Почина само колкото да хапне. После лейди Мери замъкна сестра си Джейми на южната ливада и той трябваше да ги последва, за да се увери, че не са замислили някоя лудория. Когато някой успееше да откъсне Джейми от безбройните й задължения, тя така се отпускаше, че в нея се развихряше онази скрита дива част от характера й, която за малко взимаше връх над иначе разсъдливата й и разумна природа. Понякога това момиче забравя всякакви задръжки — още едно доказателство, че се нуждае от силен мъж, които непрекъснато да я наблюдава, мислеше си Бийк. Неговата сладка Джейми можеше да убеди дори крадеца да се откаже от плячката си. И само Бог знаеше каква дяволия крои сега!
Да, май трябваше наистина да отиде да види какво правят двете палавници!
Прозя се шумно и заслиза надолу по стълбата. Тогава ги видя!
Едва не загуби равновесие. Остана си със зяпнала уста. Коленете му се подкосиха, сърцето му бясно заблъска. Бийк си напомни, че във вените му тече шотландска кръв, макар и от много по-цивилизованата непланинска част на Шотландия. Освен това си припомни, че никога досега не е съдил за някого единствено по външния му вид. Но въпреки това продължаваше да трепери пред втренчените погледи на двамата гигантски воини.
Опита се да извини страха си с обяснението, че той е само един обикновен човек, изправен пред две страшилища.
Този, когото Бийк мислено нарече Ученик на дявола, бе висок и широкоплещест, косата му — с цвета на ръждясали гвоздеи, а очите — зелени като океана. В ъгълчетата на тези студени очи плетяха мрежа сурови бръчки.
Другият, който според Бийк приличаше на самия дявол, имаше бронзова коса и загоряло лице. Беше с една глава по-висок от придружителя си, а тялото му — мускулесто и стройно. И нито грам излишна тлъстина. Същински Херкулес. Бийк неуверено пристъпи напред, за да разгледа по-добре лицето му, но в същия миг съжали, че го бе направил. Чертите на непознатия бяха строги и сурови, а кафявите му очи излъчваха мрачна студенина. С нарастващо отчаяние Бийк си помисли, че този поглед би попарил като слана цяла леха пролетни цветя. По-добре да отиде в ада, отколкото да позволи на един от тези двама варвари да приближи до скъпата му Джейми!