Момичето от магазина говореше малко английски. Попита я дали наблизо има бръснарница и тя го насочи към едно място на пет минути оттук.
Веднага отиде там и се отърва от брадата като рогозка и от дългата коса. Външният му вид се подобри значително, въпреки че все още изглеждаше ужасно.
Чувстваше се съвсем сам в света, но това чувство му доставяше удоволствие. Още веднъж щеше да ръководи собствената си съдба.
След час взе ферибот за Неапол и оттам — отново влак, този път за Рим, където отиде направо на летището и използва пътническите си чекове, за да си купи евтин билет за Лос Анджелис. Имаше полет след час. Купи си някакви списания и евтини слънчеви очила — само за в случай, че го разпознаят.
И докато не седна в самолета и не потегли за в къщи, не се почувства на съвсем сигурно място.
ГЛАВА 71
Санто се чувстваше като във филм. Той беше големият екшън-герой.
Беше ги убил. Дона и Джордж. Беше убил лошите, а това беше добро дело. На колко хора им се случваше да сбъднат мечтите си?
Сега работата беше свършена и той не можеше да реши какво да прави след това. Навсякъде имаше кръв, част от нея беше опръскала и дрехите му. Трябваше ли да почисти бъркотията? Донатела не би харесала кръвта из цялата си къща — това би я ядосало.
„Някой е убил майка ми. Нападател. Да. Така трябва да се е случило. Някакъв нападател е проникнал в къщата и е убил бедните Джордж и Дона.“
Толкова по-зле за тях.
Сега въпросът беше защо са били убити толкова брутално. Просто. Винъс Мария беше причината. Сега тя също трябваше да бъде наказана.
Влезе в спалнята на майка си и се надвеси над нея за момент. Загледа се, без да мига, в нетактично проснатото й на пода тяло в локва тъмночервена кръв. Нощницата й беше набрана и кървава. Не изглеждаше приятно.
Отиде до дрешника й, взе чифт ножици и се върна при нея. След това внимателно изряза стърчащите краища на нощницата й и симетрично разположи крайниците й.
Доволен слезе долу и провери тялото на Джордж, сгърчено в подножието на стълбището. Санто го обиколи няколко пъти, като се опитваше да не стъпва в кръвта.
Устата на Джордж беше отворена, както и очите му.
Толкова по-зле за тях, че не можеха да бъдат заедно. Мамчето и доведеното татенце — един до друг. Животът не беше съвършен.
След известно време Санто взе пушката си и излезе навън, при колата си.
Внимателно постави пушката на пода и се отправи към дома на Винъс Мария. Този път нищо не можеше да застане на пътя му.
Когато Лъки подкара към имението на семейство Ландсман, срещу нея изскочи кола и забърза в противоположната посока. Тя сви към банкета и едва избягна челния удар. Бегло погледна шофьора и разпозна Санто, сина на Ландсман.
Паркира през улицата срещу вратите и поседя в колата си за минута.
Замисли се с разума си, с чувствата си и си представи как хората биват наказани по съответния начин. Но това никога не се случваше точно така и тя знаеше какво трябва да направи. В края на краищата, нямаше избор. Ако не се погрижеше за това, Дона никога нямаше да остави семейство Сантейнджело на мира.
Дона Ландсман, бивша Бонати, беше убила Лени.
„Никога не се ебавай със Сантейнджело.“
Лъки излезе от колата си и обиколи имението, докато намери незаключена странична врата. Това беше знак.
Промъкна се през вратата и забеляза голямата къща в мрака.
Като се движеше бързо и тихо, заобиколи къщата и беше изненадана да открие отключена и предната врата. Още един знак?
Влезе едва-едва.
Проснат в подножието на стълбището лежеше Джордж Ландсман — главата му на практика беше пръсната.
Сърцето на Лъки започна да бие в гърдите й. Той беше мъртъв. Мъжът беше мъртъв. О, Господи, някой се беше добрал дотук преди нея.
Тя се отдръпна назад, нервно попипвайки затъкнатия в колана й пистолет. След това мина покрай тялото на Джордж и се качи нагоре. Зловеща тишина цареше в къщата. Изведнъж си спомни за Санто, който мина покрай нея с висока скорост, а лицето му беше пребледняло. Бягаше от убиеца? Или пък той беше виновният?
Тя потръпна. Вратата на главната спалня беше отворена. Влезе в стаята и сдържа дъха си.
Дона лежеше в средата на стаята — гола, с разперени крайници, изложена на показ.
Поетично правосъдие.
Лъки се измъкна от стаята бавно, изтича надолу по стълбите и напусна къщата.
Когато стигна до колата си, трепереше.