— Добро утро, Алекс — жизнерадостно отговори тя, сякаш нищо не се беше случило.
— Защо, Лъки? Защо го направи? — настояваше той.
— Не съм аз — спокойно отвърна тя. — Не бях аз.
— О, хайде.
— Давам ти думата си, Алекс. Нямам нищо общо с това.
— Значи, искаш да кажеш, че е удобно съвпадение? Че и някой друг е искал да я види мъртва?
— Не се занимавай с тази работа, Алекс — остро произнесе тя. — Щом не ми вярваш, това си е твой проблем, не мой.
— Идвам веднага.
Гласът й беше твърд.
— Не, моля те, недей.
— Напротив — настояваше той.
Не искаше да го вижда — той се опитваше да се приближи твърде много и твърде бързо. Беше време отново да направи стъпка назад.
— Виж — търпеливо каза тя. — По-късно ще ти се обадя.
— Със сигурност го направи — строго отговори той и я раздразни още повече. — Трябва да поговорим.
— Ще поговорим.
Алекс скочи от леглото и отиде в банята. Исусе! Какво беше направила? В главата му започна да звъни. Тя имаше нужда от помощ, най-добрите адвокати…
Каквото и да се беше случило, той щеше да бъде на нейно разположение.
Лъки слезе в кухнята на долния етаж и включи кафе-машината. В живота настъпваха странни обрати — понякога твърде странни, за да бъдат разбрани. Сантейнджело бяха ли се освободили най-сетне от Бонати?
О, Господи, тя се надяваше. Враждата им беше отнела достатъчно животи.
Миналата нощ, когато се беше прибрала в къщи, се бе обадила на Джино в Палм Спрингс, за да го попита дали той е отговорен по някакъв начин. Беше я уверил, че не е. Джино не би излъгал. Освен това тя беше видяла убиеца, Санто, сина на Дона, да бяга от местопрестъплението с колата си. Едва не се удари челно в нея. Чудеше се колко ли време щеше да отнеме на ченгетата да го открият.
Алекс не й повярва, че тя няма нищо общо с убийствата. Не можеше да го обвинява — в края на краищата, беше му казала, че смята да направи нещо. И след като сега то се бе случило, защо трябваше той да мисли, че тя е невинна?
Най-сетне можеше да върне децата си в къщи. Да знае, че те най-после са на сигурно място и че скоро всички отново ще бъдат заедно — това беше сладко и успокояващо усещане.
Кафето кипеше. Взе си чаша от полицата и я напълни.
— Хей…
Въображението й й правеше номера — помисли си, че чува гласа на Лени.
— Хей, ти.
Обърна се и се сепна. Лени стоеше зад нея и се усмихваше.
— Липсвах ли ти? — попита той. — Защото мога да те уверя, че ти дяволски много ми липсваше.
Тя се взираше в него безмълвна, напълно вцепенена.
— О… Боже… мили! Лени… — най-сетне проговори тя, като едва си поемаше въздух.
— Аз съм — лекомислено каза той.
Беше развълнувана, замаяна, объркана. Не можеше да е вярно. Но все пак беше. И Лени беше тук… Нейният Лени… Нейната любов…
— Ти си жив! — извика тя. — Откъде идваш? О… Боже… мили! ЛЕНИ!
Той я сграбчи и силно я притисна към себе си, сякаш никога нямаше да й позволи да си отиде.
— Лъки… Лъки… Мечтаех за този момент — това е единственото нещо, което ме пазеше да не полудея.
Тя се отпусна в ръцете му — нежно докосваше лицето му, не можеше да повярва, че той наистина е тук.
— Лени… — промърмори тя с очи, пълни със сълзи. — О, Боже, Лени… Какво се е случило с тебе?
— Това е дълга история, любима… Много дълга история. Всичко, което трябва да знаеш засега, е, че те обичам, че съм тук и ти обещавам — никога повече няма да се разделим.
ЕПИЛОГ
ЕДНА ГОДИНА ПО-КЪСНО
Екстравагантната премиера на „Гангстери“ на Алекс Уудс беше голямо събитие дори за Холивуд. Всеки, който беше някой, бе поканен, а пък ако не — напускаше града или се преструваше, че го напуска.
Събитието беше в Китайския театър на Ман на булевард „Холивуд“. Червен килим беше постлан чак до бордюра — луксозно удоволствие за всички очаквани гости, за да могат да дефилират по него. Стратегически разположени прожектори осветяваха небето на километри наоколо.
Въодушевени тълпи заобикаляха театъра, полицейски барикади ги задържаха да не се хвърлят върху звездите, когато те пристигнеха.
Дълга редица лимузини се беше проточила до най-малко десет преки от сградата. Имаше телевизионни екипи — жадни, готови и на линия, — както и папараци. Разпоредители маниаци хващаха звездите, докато те слизаха от колите си, и ги превеждаха през насъбралите се хора от медията.
Беше голямо събитие.
Ейб Пантър, удобно разположил се на задната седалка на колата, намигна на Инга Ървинг.
— За първи път от години излизам от дома си — каза той, докато издухваше дима от дебелата си пура.