— Знам. Една нощ с Вероника и ти дотича обратно при мене! Винаги трябва да съм благодарна на него или на нея.
— Ха-ха! Колко забавно!
— Казах ли ти, че тази вечер изглеждаш фантастично красив?
— Благодаря ти — и той се усмихна на обожаваната си бременна съпруга. Тя винаги знаеше как да го накара да се чувства като крал.
Алекс беше изморен, но това беше хубаво. Беше приключил с филма си шест седмици по-рано и оттогава бяха направили няколко пробни прожекции, които бяха надхвърлили всички очаквания. Филмът се въртеше от четири дена и отзивите бяха феноменални.
Знаеше, че с „Гангстери“ щеше да спечели „Оскар“. И двама от основните му актьори — Винъс и Джони — определено щяха да бъдат номинирани. Чувстваше се доволен и щастлив.
Беше очарован и от Лъки. Тя беше вярвала във филма и в него и сега те се отплащаха на „Пантър“.
За момент се замисли за Лъки — чувствата му към нея винаги бяха специални, но откакто Лени се бе върнал, той се беше отдръпнал, защото тя ясно му бе дала да разбере, че обича Лени и винаги ще го поставя на първо място. Хубавото беше, че тримата бяха станали добри приятели. Лени беше страхотен — Алекс не само го харесваше, но го и уважаваше.
Доминик седеше срещу сина си в лимузината със своя приятел — брокер, любител на тангата, когото тя беше срещнала в някакъв клуб на Уилшър. Беше приятен мъж, по-възрастен и доста подвижен.
Напоследък Доминик се беше променила — никаква критика повече. Чудеше се колко ли дълго щеше да продължи това.
Тази вечер придружаваше Лили и Франс. И двете бяха работили упорито за филма и заслужаваха такова отношение.
Замисли се за това, че след като „Гангстери“ вече е завършен и се върти, беше време да върне личния си живот в нормалното му русло. Кой знае какво има там, навън?
Смяташе да си вземе отпуска — да отиде до Италия и да разбере. Може би там имаше една диво красива, непредсказуема тъмнокоса жена, която го чакаше някъде…
Може би…
— Е, любов моя — черните очи на Лъки блестяха. — Това е то — премиерата на „Гангстери“. Доста съм развълнувана.
— Така и трябва — отговори Лени. — Ти отдели много време, за да може всичко да върви добре.
— Благодаря — каза тя и си помисли каква забележителна година беше отминала и какъв късмет беше за нея да си върне Лени обратно.
— Изглеждаш дяволски красива тази вечер — отбеляза той и й стисна ръката. — Понякога се събуждам сутрин и не мога да повярвам, че съм на сигурно място в къщи и в леглото до тебе.
— И аз не мога да го повярвам — тя се чудеше как се бяха обърнали нещата. — Изглежда невероятно.
— Как успяхме и двамата да минем през всичко това? — попита той и поклати глава.
— Някак си успяхме, а сега сме заедно и сме тук.
— Всеки момент, когато бях далече, мислех за тебе. Ти ме караше да продължавам да живея.
— И аз мислех за тебе — нежно каза тя. — Дори и когато не се обаждаше, нито пък пишеше.
— Жена ми — цяла актриса — иронично отбеляза той.
— Това беше твоята професия — посочи тя.
— О, не — рече той. — До гуша ми дойде от роли — повече няма да застана пред камерата.
Тя знаеше, че щеше да е трудно да го накара да възобнови кариерата си. Откакто се беше върнал, бе станал затворен, предпочиташе да си стои в къщи с децата, вместо да излиза в обществото. Това не я безпокоеше, но беше убедена, че за негово добро трябваше да направи нещо, за да го върне отново в реалния свят. Точно сега беше щастлив, като не правеше нищо. Но скоро сам щеше да разбере, че това не е достатъчно.
— Е, твоят приятел Алекс трябва да е щастлив тази вечер — забеляза Лени. — Знаеш ли, когато ни запозна, не бях сигурен за него.
— Наистина ли? — попита тя неопределено.
— Да, но той е свестен човек. Харесва ми.
— Радвам се, защото Алекс ми беше много добър приятел, докато те нямаше.
Той я погледна — зелените му очи се впиха в нейните.
— И това ли беше всичко?
Тя не се поколеба.
— Да, това беше всичко.
— Той много си пада по тебе.
— В никакъв случай.
— О, да.
За няколко минути потънаха в мълчание, докато лимузината им си пробиваше път към театъра.
— Ами Клаудия? — попита Лъки и наруши тишината. — Ти ми каза какво е направила тя за тебе… Беше ли ти само приятелка?
— Разбира се — бързо отговори той.
— Значи, може би някой ден ще отидем да я видим.
— Може би…
— Както и да е — каза Лъки. — Очаквам тази вечер и след това… Имам голяма изненада за тебе.
— Каква?
— Познай.
— С тебе никога не бих имал шанс. Ти придаваш съвсем ново значение на думата „непредсказуема“.
— Взимам си шест месеца отпуска от студиото.