— Имаш да отговаряш на петнадесет телефонни обаждания. В десет и тридесет — среща с японските банкери, след това — производствено съвещание във връзка с „Гангстери“. После обедна среща с Алекс Уудс и Фреди Леон, обяд с Винъс Мария, още едно производствено съвещание в три следобед и интервю с репортер от „Нюзтайм“. В шест часа — среща с Мортън Шарки и…
— Вечеря в къщи, надявам се — прекъсна го тя. Щеше й се в денонощието да има повече от двадесет и четири часа.
Киоко поклати глава.
— Самолетът ти за Европа излита в осем вечерта. Лимузината ще те вземе от къщи не по-късно от седем.
Тя се усмихна криво.
— Хмм… Изпусна двадесетте минути почивка за вечеря.
— Програмата ти би убила някой по-малко издръжлив човек — забеляза Киоко.
Лъки сви рамене.
— Много дълго ще сме мъртви, Ки. Не вярвам в губенето на време.
Киоко не се изненада от отговора й. Беше работил като неин личен асистент, откакто тя се зае със студиото. Тя беше отявлен работохолик, чиято енергия никога не се изчерпваше. Освен това беше и най-умната жена, която бе срещал някога. Умна и красива — убийствена комбинация. Киоко обичаше да работи за нея — особено при сравнението с последния му шеф — застаряващ бос с малък член и неизлечимо пристрастен към кокаина.
— Виж дали ще успееш да се свържеш с Лени по мобифона — каза Лъки. — Опита се да ми се обади в колата тази сутрин, но връзката беше отвратителна и не можах да различа и думичка.
Лени Голдън, любовта на живота й. Бяха женени от четири години и с всеки ден сякаш ставаше все по-хубаво.
Лени беше третият й съпруг. Точно сега се намираше в Корсика, снимаше приключенски екшън. Триседмичната раздяла беше ужасна, тя нямаше търпение да отиде при него за дълъг уикенд, през който щяха да се мотаят и да не правят нищо освен бавна и мързелива любов.
Киоко се свърза с офиса на продукцията в Корсика.
— Лени снима на плажа в момента — осведоми я той, покрил слушалката с ръка. — Да оставя ли някакво съобщение?
— Да. Кажи им после веднага да се обади на жена си. Госпожа Голдън може да бъде прекъсната където и да се намира — когато произнесе „госпожа Голдън“, тя се усмихна — да бъде съпруга на Лени беше едно от най-големите й удоволствия.
За съжаление филмът на Лени не беше продукция на „Пантър“. И двамата бяха решили, че едва ли би било мъдър ход да работи за жена си. Сам по себе си той си беше достатъчно голяма звезда и да се снима във филм на „Пантър“ само би раздухало фалшиви слухове за роднинско уреждане.
— Свържи ме с Ейб Пантър — нареди тя на Киоко.
От време на време се обаждаше на Ейб за съвет. Вече деветдесетгодишен, той беше истинска холивудска легенда. Старецът бе видял какво ли не, бе правил какво ли не и все още беше толкова способен и остроумен, колкото мъж на половината на годините му. Когато и да говореше с него, той винаги беше изпълнен с мъдрост и я насърчаваше. И тъй като от банките бяха започнали да я притесняват, тя се нуждаеше от уверението му, че след два толкова касови филма отношението им скоро щеше да се промени.
Тя често посещаваше старото имение на Ейб, разположено високо над града. Сядаха на терасата и гледаха залеза, а Ейб й разказваше страхотни истории за далечните златни дни на Холивуд. Ейб беше познавал всекиго — от Чаплин до Монро — и не се срамуваше да разправя невероятни, очарователни истории.
Днес й се щеше да го посети, но просто нямаше време. Едва щеше да успее да се види с децата си — двегодишната Мария и бебето Джино, само на шест месеца. Боби, деветгодишният й син от брака й с починалия гръцки корабен магнат Димитри Станислополус, прекарваше лятото при роднини в Гърция.
— Господин Пантър не си е в къщи — обади се Киоко.
— Добре, по-късно ще опитаме да се свържем пак.
Тя хвърли поглед към гордо изправените на бюрото й в сребърни рамки снимки на децата си. Боби — толкова готин и симпатичен, бебето Джино, кръстено на дядо си, и Мария — с огромните си зелени очи и най-възхитителната усмивка на света. Беше кръстила Мария на майка си.
За миг остави мислите си да се реят и си спомни за красивата си майка. Можеше ли да забрави деня, когато откри трупа й в семейния басейн? Беше я убил отдавнашният враг на баща й, Енцо Бонати. Тя беше на пет години и сякаш светът около нея рухна.
Двадесет години по-късно тя си бе отмъстила — беше убила мръсника, който бе заповядал да умъртвят майка й и бе отмъстила за семейство Сантейнджело, защото Бонати беше и онзи, който стоеше зад покушенията над живота на брат й Дарио и на първата й голяма любов — Марко.
Беше застреляла Енцо Бонати със собствения му пистолет и после твърдеше, че било при самоотбрана. „Той се опита да ме изнасили“ — бе казала на полицията с каменно лице. И й повярваха, защото баща й беше Джино Сантейнджело и имаше пари и връзки, където трябва. Случаят никога не стигна до съда.