— Но това, разбира се, важи само за американците.
Разговорът им бе прекъснат за миг от сервитьора, който им поднесе няколко купички с чили сос и твърд жълт царевичен хляб.
— А какво важи за шведите, за чистокръвните шведи и за мелезите? — обади се Йоран Карлсон и нарочно пъхна рязко лакътя си под мишницата на Луиджи, точно на най-чувствителното място. Приятелят му изпъшка, но се усмихна.
— Това бе идея на ДГ — отвърна Карл замислено с пълна уста.
— Кой е ДГ? — попитаха те в един глас.
— Нашият началник. По-точно, нашият вече пенсиониран началник, човекът, който ни създаде — продължи Карл, като остави чилито настрана. — ДГ, разбира се, бе запознат с тези американски нагласи. Затова реши, че ако накараме кадетите да преживеят този кошмар по веднъж за всяка от петте си години на обучение, те ще станат малко по-добри от американските си колеги. Така нашите момчета ще разберат, че са способни на нещо, което никой друг не е постигал. Тоест, че сме най-добрите от най-добрите и така нататък. Един Бог знае дали е прав, но така стоят нещата. Всички от нашия отряд са преживели пет адски седмици, единствени в целия свят. Наздраве.
— Какъв беше смисълът на изпита по творческо писане накрая? — зачуди се Карлсон. — Гаднярите ни изнесоха навън един по един, изсипаха лед в ризите ни, наричаха ни некадърници, излъгаха ни, че сме скъсани, и на всичкото отгоре ни казаха, че сме срам за човешкия род и така нататък. След това ни поздравиха с успешното завършване. Какъв е смисълът на подобни дивотии?
— Не знам — отвърна Карл колебливо. — Мисля, че това отразява типично американската представа за самоконтрол. Може би искат да набият в главите на войниците си, че всеки може да се срине в определен момент. Всъщност и аз не го разбирам напълно. Чувството на превъзходство, което се опитват да им създадат, се изпарява веднага щом попаднат в плен. Вижте само какво се случва с войските им в Ирак. Накратко, не мисля, че това е най-ценната страна на вашето обучение. Няма да ви се наложи да превземате пясъчни брегове и да изгубите половината си другари в подобни мисии. Твърде сте ценни за това.
Сервираха им огромен поднос с енчилади. Карл осъзна, че бе казал повече от необходимото.
— Какви загуби бихме могли да претърпим тогава? — обади се Йоран Карлсон след малко. Очевидно думите на Карл го бяха пообезкуражили.
— През последните години нашият отдел, тоест обучените от нас войници, не са имали загуби.
— Пред компютърните екрани или на бойното поле? — поинтересува се Луиджи.
— Е, пред компютърните екрани сме правили някои погрешни изчисления. През последните години сме участвали в битки пет или шест пъти. Враговете ни претърпяха големи загуби, с много ранени и убити. Нашите самолети обаче се върнаха до един в базата. Както разбирате, всичко това е секретно, но фактите са такива. До този момент нямаме загубен войник.
Не задълбаха в темата, стана им ясно, че всякакви въпроси за по-детайлна информация са неуместни. Известно време се хранеха при пълна тишина.
Карл ги гледаше и си спомняше собствените си мазоли и болка. Всичко това му се струваше някак странно далечно, почти маловажно. Опитваше да се убеди, че с удоволствие би участвал в Адската седмица всеки месец, стига да можеше да се размени с двамата млади мъже, които седяха срещу него с натъртени тела, преливащи от гордост. Преди десет години бе точно като тях, честен и невинен, наивен и искрен, и млад. Преди десет години целият му живот се въртеше около представата за шведския ред, искаше му се да има нормално семейство, да почива в събота и да се радва на един обикновен живот като всичко останали.
Дъщеря му скоро щеше да навърши годинка. Той самият имаше връзка с друга жена от повече от дванайсет месеца и тя дори бе с него сега в Калифорния. Ако искаше напълно да се впише в нормите на модерния шведски начин на живот, трябваше да плати самолетния ѝ билет с държавни пари, както правеха недосегаемите измамници по върховете на държавата.
Порази го мисълта колко невинни му се струваха двете момчета пред него, почти като деца. Оставаше им само седмица до дипломирането в най-тежкото и строго военно училище в света. И двамата бяха лейтенанти командоси и парашутисти. Никой не можеше да се мери с тях, подготовката им за участие в полеви мисии бе уникална, нямаше по-добри от тях. Освен това и двамата бяха магистри в областта на природните науки и именно това ги отличаваше най-много от последните им другари, с които деляха гумените лодки. Да, те бяха всичко това. Сигурно ги очакваха невероятни успехи и в цивилния живот, ако решаха да напуснат армията, но това едва ли щеше да се случи. Те бяха обсебени от мисълта да вкусят реалността, като герои в приключенски филм. Той самият вече не таеше никакви илюзии, отлично познаваше духовните премеждия, които ги очакваха. Не, не бе особено вероятно да вземат участие в каквито и да било бойни действия, но това не ги спасяваше от риска да се превърнат в лъжци и измамници. Той обаче нямаше никакво намерение да ги запознава с тази опасност.