Това, разбира се, можеше да доведе до проблем, но сега нямаше смисъл да се тревожи.
Той се качи в стаята си, без да се огледа; в момента бе един от най-добре охраняваните хора в Палермо.
Карл нямаше кой знае колко работа. Трябваше да се погрижи само за няколко дреболии. Извади радиостанцията и погледна часовника. До точен час, когато трябваше да се свърже с колегите си, оставаха само няколко минути. Тогава можеше да използва най-сигурната честота. Затова реши да изчака, извади лист и химикал и направи кратък списък.
Налагаше се да се върнат в района край Макари от другата страна на носа, където бяха паркирали колата на Луиджи. Той самият още тази нощ трябваше да се върне в Палермо, за да вземе микробуса си от гаража на хотела, да паркира по-малката кола на негово място или където и да било другаде и да остави ключовете на рецепцията.
Бе най-добре Карл да потегли доста по-рано, за да се увери, че никой не го следи до мястото на срещата, близо до паркинга при Макари.
Не биваше да прекаляват с оръжието, но един гранатомет определено щеше да свърши работа по време на финалната фаза. Като цяло и тримата щяха да са снабдени с автомати; не, по-скоро по едно оръжие с мерник и едно без. Това трябваше да е достатъчно.
На Карл не му се вярваше дон Томазо да е планирал някакъв последен двубой. Все пак донът бе наясно, че врагът ги превъзхожда многократно в техническо отношение.
На Луиджи се падаше задачата да избере място за срещата и да предаде информацията на врага по собственото им радио, без да споменава и дума за часа. Все пак имаше риск линията да се подслушва, а и вече се бяха разбрали по този въпрос. На Луиджи едва ли щеше да му е трудно да избере място.
Не, бе по-добре да избере мястото и да им съобщи точните координати едва един час преди срещата. Така че никой, враг или приятел, да не успее да подготви капан.
Това бе всичко. Единственото, за което му оставаше да мисли, бе последната му вечер в Палермо, през която можеше да се чувства в безопасност. Затова реши да излезе и да се поразходи няколко часа, ако не за друго, то за да усложни живота на преследвачите си. Може би щеше да открие някое приятно ресторантче и след вечеря да се върне в хотела, за да се наспи.
Погледна към телефона си, но реши да не се обажда на никого. Нито на Сам, нито на Да Пиемонте, нито дори на Теси.
Нилс Густав Сандгрен бе целият в синини и изпитваше силни болки. На всичкото отгоре го държаха вързан, с качулка на главата, и широко тиксо на устата, сред чувалите с картофи.
Въпреки всичко усещаше известен оптимизъм за първи път след опита за бягство. Останалите бяха изпаднали в апатия, когато го захвърлиха при тях и го завързаха за последното свободно метално легло. Не успя да ги развесели дори когато им каза, че в момента се водят преговори за освобождаването им. Те отбелязаха, че се намират в Калабрия, а не в Сицилия.
Той се опита да им обясни, че това няма голямо значение. На всички им бе ясно, че фамилиите в отделните райони си сътрудничат и че няма кой знае каква разлика между мафията в Калабрия, Сицилия или Неапол.
Но може би останалите бяха прекарали твърде дълго време в плен и бяха изгубили всякаква надежда. Освен това пръстът на единия от представителите на „Буфорш“ бе силно възпален и той се притесняваше от тетанус.
Но Нилс Густав Сандгрен успя да избяга. Поне така си мислеше до последния момент.
Желязното му легло бе доста паянтово и той успя да разклати още от първия път крака, около който бяха увили веригата му. След това някак убеди момчето от „Ериксон“ да му помогне да размърда леглото напред-назад и така успяха да издърпат крака от каменния под. Нилс Густав Сандгрен освободи единия край на веригата и го захвана за крачола си.
Трябваше да успее да повика помощ преди разсъмване. Без особено усилие се промъкна край пазачите, които седяха в една колиба малко по-надолу. Останалите заложници знаеха от коя посока са дошли, а и ако човек се заслушаше нощем, можеше да чуе шума на автомобили в далечината.
Мислеше си, че ако стигне до някое шосе, всичко ще е наред.
След няколко часа лутане из планината най-накрая излезе на някакъв път. След това дори успя да се качи на стоп в камиона на двама селяни. Обясни в какво положение се намира, те кимнаха замислено в знак, че разбират. До изгрева оставаше доста време и всичко изглеждаше добре.
Тогава селяните обърнаха камиона и му обясниха, че ще свърнат по един по-пряк път до следващото село, където имало пост на карабинерите. Но вместо това го откараха до собственото си село, пребиха го от бой в една плевня и се обадиха на местния дон, който го върна в пещерата, където отново го набиха.