Това бе мрачният край на безсмисления му, но героичен опит за бягство. Очевидно никой от жертвите на похищения в Калабрия не можеше да очаква разбиране от местните хора. Това бе една добре развита и доходоносна индустрия. Всеки евентуален протест би бил посрещнат по-скоро с презрение. Как изобщо си позволяваха да спъват местния бизнес?
Най-хубавото бе, че не го убиха. Че все още бе по-ценен жив, отколкото мъртъв. Макар и това да не бе напълно сигурно.
Двамата индустриалци твърдяха, че поне могат да се надяват колегите им да предоставят сумата за освобождаването им. Единият дори призна, че е сключил специална застраховка за подобни случаи. Според него това бе едва ли не задължително, ако работиш в Италия.
Но това, че частният бизнес бе готов да плати за директорите си, не означаваше, че и Генералният щаб ще го стори.
Когато мафиотите дойдоха да ги приберат, всички носеха маски, което бе добър знак. Ако намерението им беше да ги убият, подобна предпазливост би била излишна.
Но човек никога не можеше да е напълно сигурен. Всички знаеха, че видиш ли лицето на похитителя си, с теб е свършено. Гангстерите може би използваха трика с маските, когато повеждаха пленниците си към сигурна смърт, за да нямат проблеми по време на транспортирането.
Пътуването продължи доста време, а по силното ехо отвън можеха да съдят, че се намират на ферибот. В началото човек можеше да го сбърка с огромен гараж или нещо подобно, но постепенно бяха усетили вълнението на морето.
Ферибот от Калабрия можеше да отива само на едно място. Сицилия.
Нилс Густав Сандгрен за пореден път прокле тиксото на устата си. Страшно му се искаше да обсъди оптимистичната си теория с останалите, които се намираха в изключително тежко психическо и здравословно състояние. Сигурно е ужасно да си принуден часове наред да лежиш заровен в картофите, убеден, че това е последното ти пътуване.
Нилс Густав Сандгрен обаче бе изпълнен с огромна надежда, която даже притъпяваше болките. Дори успя да задреме.
Един час преди уреченото време на срещата Луиджи се свърза с неприятеля на неговата честота, за да съобщи къде точно да отидат. Два пъти им обясни как да стигнат до мястото, описа им и собствения си автомобил и накрая остана с убеждението, че събеседникът му е разбрал всичко отлично.
— Имаме зелена светлина — каза Луиджи, щом изключи радиото. Ние ще се появим от юг, а те от север. Да тръгваме.
Той запали микробуса и излезе на пътя. Останалите двама мълчаха. Оке Столхандске се бе настанил на просторната задна седалка и си играеше с оръжията. Карл седеше с бинокъл в ръка и мълчеше. Изглеждаше мрачен.
Мястото на срещата се намираше сред огромна равнина с лозови масиви и пшенични ниви, без къщи или дървета. Прекосиха я на зигзаг, като от време на време спираха и оглеждаха околността. Бе започнало да се развиделява и видимостта им се увеличи на няколко километра. Караха бавно, със загасени светлини. Когато пристигнаха на мястото, слязоха от автомобила и отново се ослушаха и огледаха.
Знаеха отлично кое е слабото им място, но не говореха за това. Не им се вярваше дон Томазо да реши да си изпробва късмета с ново нападение. Все пак не знаеше колко са на брой и нямаше основание да вярва, че ще елиминира врага с един удар. А и едва ли притежаваше необходимите ресурси, за да го стори.
Втората кола се появи в уречения час. Един черен или тъмносин микробус „Додж“ или нещо подобно. Карл кимна на останалите. Те посегнаха към оръжията си и се подпряха на капака на собствения си автомобил.
— Сто или двеста метра, какво предпочитате? — попита Карл с ръка върху лостчето за светлините.
— Имаме по-голям шанс от по-далеч — прошепна Оке.
— Какво каза, че не чух? — пошегува се Карл на висок глас. — Добре, да речем сто и петдесет метра.
Когато другата кола се приближи на това разстояние, Карл премигна два пъти с фаровете. Колата незабавно спря и повтори сигнала.
— Стискайте палци — рече Карл и тръгна към вражеския автомобил с вдигнат пистолет в ръка. Спря по средата на пътя.
Една от вратите се отвори и дон Томазо с мъка слезе от колата. Въпреки разстоянието и мрака нямаше съмнение на кого принадлежи въпросната фигура. Карл го чу да ръмжи ядосано.
Наоколо цареше пълна тишина, жежкият вятър неочаквано бе притихнал, а морският бриз ги зарадва с лелеяна прохлада. Карл стоеше неподвижен, отпуснал пистолета до бедрото си. За момента не го грозеше опасност. Ако дон Томазо направеше някаква глупост, щеше да си отиде пръв.