— Какво, по дяволите, бе това? — заразпитва Оке Столхандске.
— Италианската армия се е съмнявала, че ще успеем да се справим сами, затова малко се изхвърли на финала — отвърна Карл. Изведнъж осъзна, че съвсем скоро ще се сблъска с още едно усложнение. — Влизайте в колата — рече той. — Да се прибираме.
Те се наблъскаха в автомобила, а Луиджи седна зад кормилото.
— Откъде да мина? Може ли да очакваме неприятни срещи? — попита той в отчаян опит да завоалира същинския си въпрос, най-вече заради четиримата им измъчени гости.
— Не, няма страшно — отвърна му Карл и разтри вежди. — Мини по магистралата, това е най-прекият път до хотела. Всички имат нужда от гореща вана, трябва да се обръснат и преоблекат. Сами трябва да се погрижим за всичко. Получих паспортите на господата, така че поне няма да ни се наложи да се борим с бюрокрацията.
Карл мълча дълго. Беше мрачен въпреки щастливата развръзка. След това внезапно се обърна към пътниците на задната седалка.
— След малко всеки от вас ще може да се отпусне в горещата вана — започна той. — Предполагам, че ще искате да се обадите у дома. Запазили сме ви билети за два часа. През Милано за Стокхолм. Още тази вечер ще сте си вкъщи.
След това отново се обърна напред, без да изчака какъвто и да било коментар, извади телефона и събуди Да Пиемонте.
— Добро утро. Извинявайте, че ви безпокоя. Четиримата освободени заложници вече са на път към хотела. Ще пристигнат там след по-малко от час. Стаите им са запазени. Ще ни трябва охрана, докато се качат на самолета. В два часа.
— Поздравления. Бих искал да ви помоля да се срещнем, преди да изчезнете — отвърна Да Пиемонте. В гласа му нямаше и грам сънливост, което не бе кой знае колко странно при дадените обстоятелства.
— Разбира се — отвърна Карл и прекъсна разговора.
След малко отново се обърна към седящите на задната седалка и прекъсна току-що започналия им разговор.
— Бих искала да ви помоля за няколко услуги — рече уморено, сякаш ставаше дума за дреболии. — Първата е да запазите самоличността на колегите ми в тайна. Те и двамата работят за шведското военно разузнаване и в никакъв случай не бива да разкриват кои са. Разбрахте ли?
Четиримата шведи в един глас заобясняваха как напълно може да разчита на тях.
— Добре — кимна Карл отегчено. — Има и още нещо. Трябва да потвърдите, че последната експлозия е резултат от възникнала престрелка между нас и мафията, а не дело на италианската отбрана, както се случи в действителност. Това е цената, която трябва да платим за свободата ви. Изключително важно е да запазите истината за събитията в тайна. Само за това ви моля. За всичко останало може да разказвате колкото искате.
Палермо бе красив, почти идиличен в ранния час. Градът все още бе облят в червена светлина, когато влязоха в него, трафикът бе слаб.
— Ще постъпим по следния начин — обърна се Карл към Луиджи и Оке. — Ще ни оставите при хотела, след това ще вкарате камиона в гаража, ще прехвърлите целия товар в другата кола, която също ще откарате в гаража, като преди това я огледате. Ето ви ключовете. Ще се върнете в базата до нови нареждания. Трябва да вземете цялата техника със себе си. Ясно ли е?
Двамата кимнаха, а Карл отново се обърна към задната седалка.
— Всеки от вас ще има собствена стая. Ще се погрижа да получите нови дрехи, можете да се обадите вкъщи веднага след като ви настаним и да съобщите на близките си кога да ви очакват и така нататък. Ако искате, си поръчайте закуска или каквото решите. Всичко е за сметка на „Буфорш“ или държавата.
— Цяла седмица ни храниха със сардини — отбеляза Сандгрен с почти наставнически тон, сякаш се опитваше да възвърне военния си авторитет.
— Е — разсмя се Карл. — Тези, които говорят италиански, може да поръчат румсървис. Другите ще останат с пръст в уста.
Наближаваше шест и половина, когато свърнаха при барикадирания от полицаи и карабинери хотел. Веднага щом паркираха колата, към тях се втурнаха въоръжени служители на реда и ги заобиколиха. Оке Столхандске отвори страничната врата и махна с ръка на пътниците да слязат, като скрият лицата си от фотографите, които се мяркаха тук-там в тълпата. Четиримата освободени поискаха да стиснат ръката на спасителите си, за да им благодарят, но Карл раздразнено отсече, че няма време за това. След това излезе от колата и грубо издърпа останалите, тръшна вратата след себе си и даде знак на Луиджи да потегля.
Няколко мъже в черни униформи буквално ги избутаха в хотела, където към тях веднага се приближи един карабинер, който говореше английски. Карл му обясни накратко как стоят нещата. Новите гости бяха отведени под охрана до стаите си, а Карл се зае с тривиални дейности като покупка на дрехи и закуска, заръчвайки всичко да бъде записано на неговата сметка.