— Мисля, че и на мен ми трябва охрана. Иска ми се малко да поспя, а онзи тип Гаетано се закле да ме убие — рече той извинително на вежливия точен майор, който бе срещал в щаба на Да Пиемонте.
— Не смятам, че съществува подобна опасност — отвърна майорът с усмивка. — Цялото семейство на дон Гаетано бе убито тази сутрин към пет часа.
— Е, това улеснява нещата — рече Карл, който ни най-малко не споделяше ентусиазма на колегата си. Взе ключа, кимна леко за довиждане и тръгна към стаята си.
Започна вяло да опакова багажа си в двата куфара, но скоро тази дейност му омръзна, излегна се на леглото и се загледа в тавана. Замисли се как ли бе умрял Гаетано Мазара. Дали това бе дело на хората на дон Томазо, или на италианската отбрана и трябваше ли да поеме отговорността и за този атентат, или пък да го запише в графата „мафиотска война“.
Сетне реши за миг да забрави миналото и за първи път от доста време насам да се замисли за бъдещето. Трябваше да се яви в Рим, а не знаеше защо. Но и нямаше смисъл да бърза.
Опита се да заспи, но не можа, на всичкото отгоре и телефонът му иззвъня. Журналистите се бяха събудили.
Карл позвъни на рецепцията и помоли да не го свързват с журналисти, като вместо това им съобщават, че могат да посетят пресконференцията в зала „Вагнер“, насрочена за десет часа. Стига това да бе възможно.
Очевидно бе възможно, ако полицията отговаряше за сигурността.
След пет минути обаче телефонът му отново иззвъня. Бе полковник Да Пиемонте, който го помоли веднага да се срещнат. Щеше да прати кола да го вземе. Карл не можеше да му откаже, затова стана, наплиска лицето си със студена вода и сложи чиста риза. На прага рязко спря. Осъзна какви последствия, най-вече в личен план, ще има въпросната пресконференция. Затова се върна обратно в стаята, вдигна телефона, набра номера ѝ и я събуди на четвъртия или петия сигнал.
— Извинявай, че те събудих — рече той.
— Нищо, така или иначе ми е време да ставам — измърмори тя сънливо, но в следващия миг се разбуди, обладана от ярост. — Как може да се обаждаш толкова рядко! Не разбираш ли, че се притеснявам? — Карл усети как коленете му се подкосяват.
— Да — рече тихо. — Разбирам и може би затова ми е толкова трудно да се обадя. Знаеш, че не обичам да те лъжа.
— Признаваш, че акцията е опасна?
— Не. Не е опасна, вече не. Всичко приключи, шведите са свободни и в момента се намират в хотела ми. Още тази вечер ще се приберат у дома.
— Ау! — възкликна тя, а на Карл му се стори, че гневът ѝ малко поутихна. — Та това е чудесно, защо не каза веднага? Кога се прибираш?
— Трябва да остана тук още някой друг ден. Имам малко бюрократична работа. Накрая нещата леко се объркаха. Недей да вярваш на всичко, което прочетеш във вестниците утре.
— Какво искаш да кажеш с това „объркаха“? Защо не можеш да си дойдеш веднага?
— Доста хора умряха и трябва да попълня малко документи. В момента не мога да ти кажа повече. Но бъди спокойна, всичко приключи. Тази вечер пътувам за Рим и ще ти звънна оттам, обещавам.
— Наистина ли?
— Да. Липсваш ми, обичам те. Скоро ще се видим. Между другото, все още нямам къде да живея. Мога ли пренощувам у вас? — попита с престорено сериозен глас. Тя избухна в смях и му напомни да ѝ съобщи кога точно пристига, за да се подготви.
Карл облекчен затвори слушалката. Задържа ръката си върху нея и се усмихна — за първи път от доста време. След това позвъни на домашния телефон на Самюел Улфсон. Оказа се, че го е изпуснал за няколко минути. Сам вече бе тръгнал за работа. Карл помоли съпругата му да му съобщи, че шведите са свободни и още тази вечер се връщат в Швеция и че ще се обади по-късно с повече информация.
Тогава с изненада установи, че тази новина вече е съобщена в Швеция. Бяха я пуснали още в новините в седем.
Той слезе в лоби бара и с мъка си проправи път през стената от полицаи и журналисти. След това веднага се качи в очакващата го кола, която полетя напред със свистящи гуми и включени сирени.
Вместо да го отведе към щаба на карабинерите, както очакваше, автомобилът пое в съвсем различна посока — към сградата на правителството от другата страна на парка. Шофьорът и началникът му ескортираха Карл през норманския замък до един параклис. Там го очакваше Да Пиемонте. Той махна с ръка да ги оставят насаме. Няколко минути двамата с Карл се гледаха, без да изрекат и дума.