Да Пиемонте го подкани да го последва и Карл влезе във вътрешността на светинята. Нямаше никого. Полковникът седна на един от предните редове в центъра на храма и с жест помоли Карл да се настани до него.
Карл огледа мраморните колони и златната мозайка на пода пред статуята на Исус, също в златно и синьо, която много напомняше на мозайката от Монреале.
— Знам, че не сте особено религиозен, Хамилтън — започна Да Пиемонте с известно усилие. — Въпреки това си мисля, че ще ви е по-трудно да ме излъжете тук, отколкото в кабинета ми, а и така ми се отваря възможност да ви покажа една по-красива Сицилия от тази, която познавате. Това, разбира се, е от второстепенно значение.
— Да — рече Карл. — Отново съм изправен пред приказната красота на смесицата от арабски и нормански елементи. Хората, които са построили този храм, са живели в мир. Странно наистина, но този храм е живото доказателство, че и това е възможно.
— Какво се случи тази сутрин? — попита Да Пиемонте, без да поглежда събеседника си.
— Срещнахме се с дон Томазо, той ми предаде шведските заложници, както се бяхме разбрали — започна Карл колебливо, защото не знаеше дали да излъже, да премълчи истината, или да разкаже какво точно се бе случило.
— А след това? — попита Да Пиемонте безмилостно.
— Два военни хеликоптера „Кобра“ — реши да заложи на истината Карл — изстреляха ракети с лазерно самонасочване, вероятно „Хелфайър“, по колата на дон Томазо. Едва ли някой е оживял.
— Не. — В гласа Да Пиемонте звъннаха остри нотки. — Няма оцелели. И дон Томазо, и единственият му син загинаха. А после?
— След това генерал Кортини кацна с единия вертолет и ми направи предложение, на което не можех да откажа.
— Да поемете вината за част от събитията?
— Да. Сподели ми, че са вдигнали във въздуха и другата лаборатория за хероин в Пургаторио секунди преди да обстрелят автомобила на дон Томазо. По-късно разбрах, че и дон Гаетано е бил убит тази сутрин.
— Но не от вас?
— Не от мен. Ние очаквахме заложниците в Кастеламаре. И тримата бяхме там.
— Трима?
— Да. В акцията участваха трима агенти.
— Убийствата на дон Гаетано и семейството му очевидно са дело на, как да кажа… армията. Телата са обезобразени посмъртно, за да напомнят на италианска вендета.
— Попитайте Кортини. Мога да ви гарантирам единствено, че това не е наше дело. Скоро ще дам пресконференция, на която ще намекна, че Гаетано е станал жертва на мафиотска война.
— Предполагам, че така ще обясните и експлозията в първата фабрика за хероин, въпреки че вината за нея е ваша.
— Да, за това сте прав.
— Грандиозна работа. Поздравявам ви. Дори и статисти успяхте да си осигурите, доколкото разбирам. Как ги принудихте? Направихте им предложение, на което нямаше как да откажат?
— Може и така да се изразим — размърда се неспокойно Карл.
— Какво се разбрахте с Кортини?
— Ако му помогнем с пропаганда, той ще си затвори очите за извършените от нас убийства. Не можах да откажа, най-вече заради по-младите ми сътрудници, които през цялото време само изпълняваха заповеди.
— Да, разбирам — меланхолично пророни Да Пиемонте. — Човек трудно може да откаже на Кортини. Е, сега с бандата му ще се развихрят. Съвсем скоро се очаква парламентът да приеме нов закон, който предвижда извънредни мерки при борба с мафията. Мисля, че разбирате накъде клонят нещата.
— Да — отвърна Карл мрачно. — Към Мусолини.
— Е, преувеличавате. Но определено доста помогнахте на нашите конспиратори в Рим. Струваше ли си?
— Не мога да отговоря на този въпрос — рече Карл искрено. — Шведските заложници са свободни. Това е едната везна.
— Вярно е. Тук можем да добавим и факта, че около десет процента от организираната престъпност в Сицилия бе елиминирана.
— А какво ще натежи на другата везна? — пробва се Карл.
Да Пиемонте не отговори. Вместо това се изправи и му подаде ръка, за да се сбогува.
— Разбирам, че ви очакват в Рим — рече, докато се ръкуваха.
— Да — потвърди Карл. — Трябва да ида там, но не знам защо.
— За да може италианската държава да ви засипе с почести, коменданте. Колкото повече похвали получавате, толкова по-съблазнителни изглеждат методите ви. Простете грубия ми тон, но в момента в душата ми бушуват противоречиви чувства. Аз съм само един обикновен офицер, който се опитва да си върши работата, но никой не иска да ми подаде ръка.
След тези думи Да Пиемонте погледна към стиснатите им ръце, усмихна се леко и демонстративно освободи своята.