— Любими мой, предполагам, че…
Отговори й само хъркането на Марий. Вече дванадесет години тя се беше проявявала като идеалната съпруга, затова и сега само поклати глава снизходително и все още усмихвайки се, обърна мъжа си на другата страна и се изтегна до него.
След като сломи и последната съпротива на разбунтувалите се роби в Сицилия, Маний Аквилий най-сетне се завърна у дома. Може и да не беше заслужил триумф, но с изрядната си работа имаше претенции поне за овация. Това, че можа да получи триумф, се дължеше на смятания за недотам сериозен противник — все заробено цивилно население, което трудно би могло да се възприеме като въоръжена до зъби вража армия. Но в римския военен кодекс на гражданските войни и робските въстания се отделяше специално местенце. Да получиш от Сената заповед да смажеш бунт се смяташе за не по-малка чест от това да бъдеш пратен да се биеш с нашественици, само дето пълководецът не можеше да се върне като триумфатор. Чрез триумфа римският народ получаваше нагледна представа в какво се изразява печалбата от дадена победоносна война: излагаха се на показ всички пленници, както и цялата събрана плячка под формата на пари и скъпоценности — независимо дали това са златните гвоздеи, избити от портата на царски палат, или кутиите с екзотични благовонни масла. Защото всичко, отнето от врага, щеше да напълни римската хазна и народът имаше правото със собствените си очи да се убеди колко доходоносно предприятие е войната — стига да си римлянин и римляните да са я спечелили. Но при гражданските и робските бунтове не можеше да става дума за плячка и военните операции бяха чиста загуба. Всичко, което се отнемеше от врага, трябваше да бъде върнато на законните му собственици и държавата не можеше да претендира дори за най-малка част от него.
Затова умните глави бяха измислили овацията. Подобно на триумфа, и тя представляваше тържествено шествие по улиците на Рим, при това следваше абсолютно същия маршрут. Разликата се състоеше в това, че пълководецът не се возеше в триумфалната колесница, не си боядисваше лицето в червено, не носеше традиционното облекло на триумфатора; не го съпровождаха звуците на фанфари, а само скромните писукания на флейти; вместо едър бик Великият бог получаваше в жертва само овца, като по този начин изразяваше и своето съчувствие към пълководеца, не успял да се похвали със заслужен триумф.
Маний Аквилий обаче се чувстваше съвсем удовлетворен, че му бе отредена овация. След като я проведе както подобава, той зае мястото си в Сената и като консуларен сенатор — преди няколко години се беше изкачил на консулския куриатен стол, — получи правото да говори пред останалите си колеги бивши консули, които обаче не бяха ознаменували нито триумф, нито овация. Опетнен по рождение от позорната слава на баща си, Маний Аквилий никога не бе вярвал, че ще се добере до консулство. Ако фамилията се смята за аристократична сравнително отскоро, деянията на членовете й трудно биват забравяни; както и това, че бащата на Маний Аквилий беше продал повече от половината територия на наследената от пергамския цар Атал III Фригия на бащата на днешния понтийски цар Митридат срещу значителна сума злато, която беше прибрал в кесията си. По право територията трябваше да бъде включена в новообразуваната римска азиатска провинция заедно с цялото царство Пергам, което цар Атал беше завещал на римския Сенат и народ. Изостанала, населена от хора толкова прости и неуки, че не ставаха дори за роби, Фригия според стария Маний Аквилий не беше голяма загуба за Рим. Но сенаторите й всички онези, чиито гласове се чуваха на Форума, не забравиха толкова бързо прегрешението на бащата Аквилий и често се сещаха за него, когато ставаше дума за политическата кариера на сина.
Да се стигне до преторството се оказа доста трудна, почти непосилна задача, която отне и почти всичкото останало на младия политик от понтийското злато на баща му, който не умееше нито да влага, нито да пести. Затова когато на младия Маний Аквилий му се предостави единствената възможност, той смело се улови за нея. След като германите бяха разгромили на пух и прах армиите на Цепион и Малий Максим в Трансалпийска Галия и когато по всичко изглеждаше, че ще се спуснат надолу по течението на Родан, за да нахлуят в Италия, именно преторът Маний Аквилий предложи на Сената Гай Марий да бъде избран за консул ин абсенция, който да притежава цялата нужна власт, за да спре задаващата се опасност. Подобна постъпка не можеше да не задължи Гай Марий, още повече че той сам би се радвал на приятелството на енергичния Маний Аквилий.