Но Публий Рутилий Руф нямаше да се откаже от удалата му се възможност да говори и седна до племенницата си на една от пейките във вътрешния двор на инсулата, за да я убеди в правотата си. Мястото беше наистина омайно, защото наемателят на другия приземен апартамент, конникът Гай Маций, се беше оказал един от най-добрите градинари на света. Аврелия наричаше малкото си вътрешно дворче „новите висящи градини на Семирамида“, защото бръшлянът, засаден преди години, беше завзел стените чак до най-горните етажи, а от всеки балкон се подаваха какви ли не цветя. Беше лято и в градината едва се дишаше от тежкия аромат на рози, шибой и теменужки, а отвсякъде се сипеха цветчета във всякакви оттенъци на синьо, розово и лилаво.
— Скъпа племенничке — заговори с най-сериозен тон Рутилий Руф, като улови двете ръце на Аврелия в своите, за да я накара да го погледне в очите, — трябва да се опиташ да погледнеш нещата така, както ги виждам аз. Рим вече не е млад, с което не искам да кажа, че му се вижда краят. Но помисли… Двеста четиридесет и четири години царски период, сетне още четиристотин и единадесет години република, като ги събереш, получаваш, че Рим е съществувал нито повече, нито по-малко шестстотин петдесет и пет години, като от ден на ден е ставал все по-могъщ и по-могъщ. Но колко от старите фамилии продължават да раждат консули? Корнелиите, Сервилиите, Валериите, Постумиите, Клавдиите, Емилиите, Сулпициите. От близо четиристотин години не е имало консул Юлий — нищо, че така, както е тръгнало, в близко бъдеще може да се изредят няколко един след друг на куриатния стол. Сергиите са толкова бедни, че са стигнали дотам да отглеждат стриди за продан. И Пинариите също са бедни и са готови на всичко, само и само да забогатеят отново. Сред нобилите — плебеи нещата не стоят по-добре, отколкото при патрициите. Струва ми се, че ако не сме достатъчно внимателни, един ден Рим ще принадлежи изцяло на новите хора — хора без предци, хора, които нямат връзка с римските корени и които следователно няма да се интересуват в какво може да се превърне Рим.
Рутилий стисна още по-силно ръцете на племенницата си.
— Аврелия, синът ти е потомък на един от най-старите и знатни родове в града. От всички патрициански фамилии, само Фабиите могат да си съперничат с Юлиите, но пък и по-видните сред тях вече няколко поколения трябва да се възпроизвеждат чрез осиновявания, за да запазят достъпа си до куриатните столове. Истинските Фабии са се изродили отдавна и са станали толкова странни люде, че гледат да се крият в сянката на осиновяваните си братовчеди. Но ето, че малкият Цезар едновременно се радва на древно патрицианско потекло и притежава енергията и способностите на нов човек. За Рим той е лъч надежда, какъвто никой не е очаквал да се появи. Защото лично аз смятам, че ако Рим трябва и занапред да расте в своето величие, то той трябва да се управлява от истински благородници. Това никога не бих посмял да го кажа на Гай Марий — човек, когото обичам, но и когото горко оплаквам. В хода на своята феноменална кариера Гай Марий причини на Рим повече вреда, отколкото биха му причинили сто германски нашествия едно след друго. Законите, които той премахна, традициите, които погази, прецедентите, които създаде… Гракхите поне бяха от благородно потекло и се опитаха да решават проблемите на Рим, такива каквито ги виждаха, в дух на уважение към мос майорум, към неписаните повели на предците ни. Докато Гай Марий засегна нашите мос майорум право в сърцето и подхвърли Рим като плячка на вълците, на хищните създания, които обаче нямат нищо общо със старата вълчица, откърмила Ромул и Рем.
Широките и блестящи очи на Аврелия се бяха впили в лицето на Публий Рутилий, в погледа им се четеше необичайна напрегнатост, дори болка, заради която дори не усещаше как вуйчо й й мачка ръцете, без да се осъзнава. Най-после й се показваше лъч светлина, за който да се улови. Забуленият в облаци свят на малкия Цезар й открехваше своите тежки врати.
— Ти първа трябва да оцениш огромното значение на малкия Цезар и да го пуснеш да върви със сигурна крачка по пътеката към властта. Трябва да го изпълниш с нужната воля да успее там, където мнозина преди него се провалиха — да запази смисъла на мое майорум, да върне силата на старите традиции, а властта на старите гентес.
— Разбирам, вуйчо Публий — отвърна му Аврелия с тон, по който си личеше, че Рутилий е успял да се изрази така, както е искал.
— Добре тогава! — надигна се от мястото си той и помогна и на племенницата си да стане от пейката. — Още утре ще ти доведа един човек, в три часа през деня. Нека момчето ни чака.