Никой дори не помисли да възрази. Сула нямаше навик да щади войниците си, но от последната голяма победа духът на легионите се беше повдигнал толкова високо, че никой не се плашеше от трудностите. Пълководецът бе имал благоразумието да извлече дивиденти и от плячкосването на Екланум: когато цялата армия го гледаше в ръцете какво ще вземе за себе си, Сула избра само няколко жени — при това не най-красивите — за себе си и останалите членове на щаба.
Колкото и да се споменаваше цифрата осем обаче, походът до лагера на Мутил отне цели двадесет и един. Римските легиони нито веднъж не излязоха на път, а склоновете на хълмовете се оказваха често толкова стръмни и непристъпни, че трябваше да се заобикалят. Колкото и да се безпокоеше закъснението да не провали целия му план, Сула продължаваше да се държи все тъй бодро и непринудено с легионери и офицери, сякаш препятствията са просто досадни подробности и никой за нищо не бива да се притеснява. В известен смисъл удостояването му с венеца от трева го бе разнежило и той започваше по бащински да се грижи за армията, която смяташе вече за своя лична. Ако теренът беше такъв, какъвто той си го беше представял в началото, навярно щеше да изкара душата на войниците си; ала сега най-важното беше да се поддържа настроението. Ако Фортуна продължаваше да стои на негова страна, Сула щеше да стигне навреме, за да завари Мутил в лагера му; а той нямаше причина да се съмнява в благоволението на своята покровителка.
И така, в края на квинктилис Лукул се появи с радостно лице в лагера на Сула.
— Там е! — извика той от коня си.
— Чудесно! — усмихна се щастливо Сула. — Това означава, че късметът му е избягал далеч, Луций Лициний… защото винаги стои на моя страна. Можеш да съобщиш и на войниците. Мутил има ли намерение да се придвижва?
— По-скоро изглежда, че е дал на хората си безкрайна почивка.
— Вече им е дошло до гуша от войната и той добре го знае. Освен това вече достатъчно тревоги му създадохме. В продължение на повече от шейсет дни стои закотвен на едно място и дори да получава новини за движенията ни, те най-много още повече да го объркат. С всеки миг задачата му се оказва по-трудна за разрешаване. Мутил вече изгуби Западна Кампания, предстои му скоро да се раздели и с цяла Апулия.
— Тогава ние какво да правим? — попита нетърпеливо Лукул, който искаше да се учи от опита на Сула.
— Стигаме до последното било преди долината на Волтурн и вдигаме лагер от отсамната му страна. Мълчим и чакаме да видим какво ще стане. Искам да ударя тогава, когато самнитите се подготвят за поход. Мутил вече няма за кога да отлага намесата си, иначе ще изгуби войната дори без да е бил победен на бойното поле. Ако имахме работа със Силон, не бих се учудил тъкмо това да му е целта. Но Мутил? Той е самнит, а самнитите винаги са ни мразили.
Шест дни по-късно Мутил наистина се накани да излезе от лагера си. Това, което Сула нямаше как да знае, бе новината, току-що застигнала самнитския предводител. Под стените на Ларинум се беше провело кърваво сражение между Гай Косконий и Марий Егнаций. Макар сам да стоеше на едно място, Мутил нямаше да позволи на някакъв си Косконий да се разхожда като на парад из цялата Северна Апулия. Затова беше съставил голяма и добре обучена армия от самнити и френтани и под командването на Егнаций я беше пратил да се разправи веднъж завинаги с Косконий. Римляните бяха малко на брой, но до такава степен уверени в силата си и предани на началника си, че вече дори не се замисляха, преди да влязат в бой. Войските на Марий Егнаций бяха разбити от римляните, самият Егнаций бе намерил смъртта си на бойното поле заедно с по-голямата част от войниците си. При новината за случилото се на Мутил му настръхнаха косите от ужас.