— Попликола, Рузон, Дамазип, Гней Помпей Младши, елате при мен — извика помощниците си консулът.
Цицерон усети как сърцето му се успокоява и с известно спокойствие дори огледа площада. Искаше добре да се запознае със сцената на действието, преди да запише първите реплики на актьорите. Личеше си, че преди да отворят портите на града си, пиценци бяха взели някои необходими мерки: около площада бяха струпани мечове, ризници, копия, ножове, както и всички останали вещи, които победителите можеха да нарекат оръжия и заради които можеха да накажат още по-сурово притежателите им.
Най-напред пред трибунала бяха извикани градските магистрати. Накараха ги да застанат в самите крака на консула. Щом обвиняемите му бяха представени, Помпей Страбон откри съдебното заседание с първата си и същевременно последна обвинителна реч, придружена с очакваната присъда. Както обикновено Страбон не беше многословен:
— Всички вие сте извършили убийство и държавна измяна. Вие не сте римски граждани, затова ще бъдете първо бити с камшик, а след това — обезглавени. Радвайте се, че не ви третирам като роби, иначе щях да ви разпъна на кръст.
Присъдите бяха изпълнени веднага и на място, пред самия трибунал. Ужасеният Цицерон, който едва се сдържаше да не повърне, беше забил поглед в табличката пред себе си и трескаво драскаше с писеца знаци, незначещи нищо.
След като градските управници си получиха заслуженото, консулът Страбон повтори същата присъда и за техните съграждани от мъжки пол на възраст между тринайсет и осемдесет години. Наказанието получиха без изключение всички пиценци, които войниците бяха намерили живи в града. За да не се бавят излишно с изпълнението на присъдите, Страбон нареди на едно място петдесет души с камшици, а на друго — още толкова палачи. Неколцина войници бяха пратени да се разровят сред купищата предадено оръжие в търсене на брадви, но докато открият нещо, другарите им вече се бяха захванали на работа с мечовете си. Повечето от тях станаха такива майстори, че дори и при наличието на брадви предпочитаха да продължат с личното си оръжие. Така или иначе за един час петдесетте палачи бяха видели сметката едва на триста аскуланци. Главите на екзекутираните бяха набучени на копия и окачени по стените на града, труповете им стояха захвърлени на големи купчини в единия край на площада.
— Ще трябва да побързате — обърна се Помпей Страбон към подчинените си. — Искам всичко да се свърши днес, не след осем дни! Отсега нататък двеста души ще бият и двеста ще режат глави! И да не се отпускате. Ако не се постараете, както трябва, може сами да се окажете сред екзекутираните.
— Би било много по-лесно да ги оставим да умрат от глад — подхвърли синът му.
— По-лесно, но не и законно — възрази баща му.
Над пет хиляди аскуланци намериха смъртта си в този ужасен ден. Макар никой от присъстващите римляни да не обели дума в защита на екзекутираните, всеки щеше завинаги да носи тягостния отпечатък от безмилостното клане на победените. Площадът се бе превърнал в езеро от кръв, сладникавата й миризма се разнасяше високо към околните планини.
Чак при залез-слънце консулът се вдигна от мястото си и протегна отмалелите си от седене крайници.
— Обратно в лагера — заповяда той кратко на войниците си. — С жените и децата ще се занимаем утре. Няма нужда да поставяме стражи в града. Само ще залостим вратите отвън и ще поставим часови покрай стените.
Дори не се сети за хилядите трупове на площада и потоците кръв, рукнали по съседните улици. Всичко щеше да си остане така, както си беше.
На сутринта консулът се върна на дървената трибуна и премина към следващата точка от съдебното дело. Присъдата отново беше еднаква за всички:
— Напускате незабавно града. Ще вземете със себе си само дрехите по гърбовете си. Никаква храна, никакви пари, никакви ценни вещи, никакви семейни реликви.
След две години непрестанна обсада Аскулум Пицентум беше доведен до пълна мизерия; пари се намираха малко, ценни вещи — още по-малко. И все пак, преди наказаните да бъдат изтикани насила вън от градските порти, войниците щателно ги проверяваха да не отнесат нещо със себе си. Майки и деца бяха подгонвани като стада овце, набързо прекарвани през редиците на римските войници и разпръсвани из голата пустош на околните земи. Нито викащите за помощ жени, нито плачещите старици, нито пищящите деца можеха да трогнат победителите; войниците на Помпей Страбон вече бяха видели достатъчно нещастия, за да се вслушват в мъката на пиценци. Ако сред изгладнелите аскуланки се случеха някои по-красиви, отиваха директно за офицерите и центурионите; другите по-млади и все още сочни бяха запазени за войниците; останалите бяха пъдени като добитък надалеч от римския лагер. Когато след ден-два всяка от пленничките изпълнеше задълженията си към похитителите, ако още беше жива и можеше сама да се движи, бързаше да догони майка си и децата си някъде по пътищата на Пиценум.