— Уви, не виждам какво мога да покажа на триумфа в Рим — отбеляза консулът, щом изпълни дълга си на римски съдия. — Каквото по-ценно намерите из града, разпределете го между войниците.
Цицерон вървеше плътно зад началника си и докато слизаше от трибуната, оглеждаше труповете от най-голямото клане в историята на света. За два дни и той се беше отучил не само от природната си гнусливост, но дори от съчувствието, което беше свикнал да изпитва към нещастията на другите. „Ако това е войната — мислеше си Цицерон, — нека боговете ме държат далеч от всяка друга.“ В същото време големият му приятел Помпей, когото обожаваше и който му беше сторил толкова добрини по време на похода, можеше дори сред тази касапница да оправя русите си коси и весело да си подсвирква, докато си проправя път сред рояците мухи, кръжащи над локвите съсирена кръв. В красивите му сини очи се четеше такова спокойствие, сякаш обезглавяването на няколко хиляди души е най-невинната, най-справедливата постъпка в цялата кариера на любимия му баща.
— Помолих Попликола да запази две много привлекателни жени за нас, кадетите — искаше да зарадва приятеля си Помпей, докато внимаваше Цицерон да не се изпързаля в кръвта. — Добре ще си прекараме! Гледал ли си как го правят? Е, ако още не си, днес ще имаш случай и да се проявиш?
Цицерон задъхано му отговори:
— Гней Помпей, не става въпрос за липса на смелост — заяви той, — но нито стомахът, нито сърцето ми са направени за война. След всичко, което видях през последните два дни, едва ли биха ми го вдигнали и Парис, и Елена! Колкото до аскуланките, най-добре не ме занимавай с тях! Ще си избера някое дърво и ще си прекарам нощта сам в клоните му.
Помпей се засмя и прегърна приятеля си.
— Е, Марк Тулий, ама ти си най-загубената весталка, с която някога съм имал честта да разговарям! Врагът си е враг! Все пак не можеш да съчувстваш на някакви разбойници, които не само са имали наглостта да предизвикат Рим, но са разкъсали на парчета един римски претор и още стотици негови съграждани — мъже, жени и деца… Но, разбира се, не мога да те карам насила. Като толкова не искаш, иди да спиш на дървото. Аз ще те заместя.
Най-сетне напуснаха площада и продължиха по късата, но широка улица към градските порти. Но и там се сблъскаха с ужасяващите следи от голямото клане. По цялата стена стояха набучени на копия главите на убитите, черна кръв бе замръзнала по прерязаните гърла, очите и лицата на нещастниците бяха изкълвани от птиците. Накъдето и да се обърнеше човек, само това виждаше. На Цицерон отново започна да му се гади, но реши да не се проваля пред приятеля си. Затова не каза нищо, ами продължи да слуша радостните словоизлияния на младия Помпей.
— В целия град не намерихме нищо, дето да става за показ на триумф — повтаряше думите на баща си той. — Затова пък аз си намерих чудесна мрежа за лов на диви птици. Баща ми пък ми подари няколко много ценни ръкописа. В една от къщите се натъкнал на някакво непознато издание на прачичо ми Луцилий. Изглежда, е било дело на местен преписвач, защото не бяхме и чували за него. Това го прави още по-ценно.
— Те нямат нито храна, нито топли дрехи — отбеляза Цицерон.
— Кои те?
— Жените и децата, които изгонихме от родния им град?
— Предполагам, че нямат. Какво толкова?
— Ами цялата тази свинщина на площада?
— Имаш предвид труповете?
— Да, имам предвид труповете. И кръвта! И отрязаните глави!
— Ами когато им дойде времето, ще изгният.
— И ще донесат куп болести.
— Че кой ще се зарази от тези болести? Когато баща ми накара да заковат портите на града, в Аскулум Пицентум вече няма да е останала жива душа. Дори някои от жените и децата да поискат да се върнат, след като си заминем, няма как да влязат. Аскулум Пицентум принадлежи единствено на историята. Никой няма повече да живее между стените му.