— Сега разбирам защо наричат баща ти Касапина — изрече Цицерон, без да се замисля няма ли да засегне приятеля си с тези думи.
Всъщност Помпей се почувства по-скоро поласкан.
— Хубав прякор, нали така? — подхвърли той и ако нещо го караше да се чувства неловко, то бе усещането за слабост задето толкова силно се възхищава от баща си. За да преодолее смущението си, Помпей забърза напред. — Моля те, Марк Тулий, да побързаме! Не искам ония задници да започнат преди мен. Все пак, ако не бях аз, щяхме да обираме боклуците на офицерите.
— Гней Помпей, искам да знаеш нещо — рече той задъхано.
— Какво? — попита приятелят му, видимо замечтан за съвсем други неща.
— Помолих да ме прехвърлят в Капуа. Мисля, че там бих могъл да използвам много по-добре способностите си. Вече писах на Квинт Лутаций и получих отговора му. Твърди, че много ще се радва на услугите ми. Ако не той, то Луций Корнелий Сула.
Помпей се закова на място и го изгледа смаяно.
— Защо си направил такова нещо?
— Гней Помпей Страбон е свикнал да работи с корави войници като него самия, Гней Помпей. А аз съм всичко друго, но не и корав. — Кафявите очи на младежа излъчваха такава искреност при изричането на тези думи, че покровителят му още не знаеше дали да се засмее или ядоса. — Моля те, пусни ме да си вървя! Винаги ще ти бъда благодарен за стореното за мен, никога няма да забравя помощта ти през тези дълги месеци. Но пък и ти не си глупак, Гней Помпей, по-добре от мен знаеш, че мястото ми не е в щаба на баща ти.
— Както решиш, Марк Тулий! — въздъхна той. — Знаеш ли, че ще ми липсваш…
Сула се завърна в Рим в началото на декември, без да има ясна представа кога ще се състоят изборите за консули. Откакто Азелион бе умрял, Рим нямаше градски претор, а народът усилено говореше, че единственият жив консул Помпей Страбон ще се прибере в столицата, когато сам реши; никой друг не би могъл да го накара. В друг момент това щеше да отчая напълно Сула, но при сегашните обстоятелства просто нямаше съмнение кой ще е новият първи консул. За броени часове славата му се бе разнесла и до най-затънтените кътчета на огромния град. Хора, с които никога не се беше срещал, сега го поздравяваха като роден брат, жените му се усмихваха и с крайчеца на окото си го приканваха към приятни мигове в тяхната компания, а тълпата го приветстваше, където и да минеше. Нещо повече, след смъртта на Азелион бе избран за авгур ин абсенцио. Всички в Рим твърдо вярваха, че именно той, Луций Корнелий Сула, е спечелил войната срещу италийците. А не Гай Марий, нито Гней Помпей Страбон. Сула, Сула и само Сула!
Откакто Катон Консул бе напуснал земното си обиталище, никой в Сената не бе посмял да назначи официално Сула за нов главнокомандващ; всичко, което той бе постигнал през изминалите месеци, се пишеше формално на покойника, чийто легат продължаваше да бъде. И все пак, съвсем скоро щеше да получи консулски мандат и тогава Сенатът щеше да му връчи командването на армията, която той сам си избере. Неколцина от видните фигури в политиката, като например Луций Марций Филип, вече се притесняваха от допуснатия непростим пропуск. За огромно удоволствие на Сула противниците му вече разбираха колко са се лъгали в представата си за него; невзрачният легат, когото никой не взимаше на сериозно, се оказа способен на чудеса. За цял Рим той се бе превърнал в герой.
Едно от първите неща, които стори след завръщането си в Рим, бе да навести стария си приятел Гай Марий. Завари го в толкова добро здравословно състояние, че чак се смая. Възрастният човек си прекарваше времето в компанията на единадесетгодишния Гай Юлий Цезар, висок почти колкото чичо си Сула, макар и все още повече дете, отколкото юноша. Иначе в погледа и в думите му личеше все същата вродена интелигентност и схватливост, с която синът на Аврелия винаги бе удивявал всички роднини и познати. В продължение на цяла година момчето се беше грижило за болния Марий и жадно бе поглъщало всеки спомен или съвет, които старият воин споделяше с него.
От Марий научи за провала, който за малко не бе постигнал синът му още в началото на кариерата си. Младият Марий бе запазил службата си в армията на Цина и Корнут и продължаваше да воюва срещу марсите, но със сигурност бе станал по-скромен и по-отговорен. Сула научи също така и за подвига на малкия Цезар, който едва не паднал в пропастта, но сега само срамежливо се усмихваше при спомена за инцидента. Присъствието на Луций Декумий при злощастния случай веднага бе подсказало на Сула истинския развой на събитията… И го беше изненадало съвсем. Подобни ходове не бяха в стила на Гай Марий! Накъде ли вървеше светът, щом дори Марий прибягваше до услугите на професионални убийци? В крайна сметка Публий Клавдий Пулхер бе намерил за нужно да загине точно в подходящия момент, а подобни случайности човек като Сула добре знаеше, че никога не са случайни. Как ли бяха успели? Как е могъл и малкият Цезар да се замеси в цялата история? Беше ли възможно това… това дете да рискува собствения си живот, само и само да блъсне някой си Клавдий Пулхер в пропастта? Не! Дори Сула не би бил способен на подобно хладнокръвие, още повече пред други хора.