Докато Марий продължаваше да разправя семейните приключения (личеше си, че според него намесата на Луций Декумий се оказала ненужна), Сула не сваляше очи от момчето и всячески се опитваше да му вдъхне нужния страх. Но Цезар, макар и да усещаше, че в погледа на чичо му няма и следа от дружелюбност, нито за миг не отмести своя встрани. Нито за миг дори не помисли да се уплаши. Единственото, което излъчваха наглед безразличните му очи, бе огромното любопитство, което личност като Сула естествено щеше да предизвика у него. „Той просто разбира що за човек съм! — каза си. — Но, млади Цезаре, нека не си правиш илюзиите, че аз не знам що за човек си ти! И нека Юпитер успее да опази Рим от двама ни.“
Марий беше щедър по душа и искрено се радваше на успеха на Сула. Дори връчването на венеца от трева — единственото военно отличие, което така и не бе успял да получи през дългата си кариера — не стана причина да завиди на гостенина си.
— Е, какво ще кажеш сега за онези пълководци, които е трябвало все да се учат от другите? — попита провокативно Сула.
— Признавам си, Луций Корнелий, че съм грешил. Не, не искам да кажа, че добър пълководец може да бъде и човек, който не е роден войник. Грешката ми е, че толкова години не съм прозрял войника у теб, Луций Корнелий. И ти като мен си бил роден да воюваш, само дето едва сега се уверявам в това. Да изпратиш Гай Косконий в Апулия, това е само доказателство, че и ти можеш да воюваш с вдъхновение. Целият ти план щеше да се провали, ако не беше изпълнен от човек, комуто занаятът на пълководеца е заложен в кръвта. Не отричам, че дължиш много и на наученото от мен, но подобни успехи всеки не може да постигне.
Подобен прям отговор би трябвало да направи Луций Корнелий ако не щастлив, то поне възнаграден за робския му труд. И все пак той не се зарадва. Личеше си, че Марий продължава да смята себе си за най-големия стратег в историята на човечеството, че смята войната в Южна Италия за лесна. „Какво трябва да направя, за да убедя това упорито магаре, че съм по-добър от него?“ — питаше се Сула, макар и да не даваше външен израз на недоволството си. Когато обаче отново погледна към Цезар, усети как кожата му настръхва — момчето сякаш бе усетило смущението му и знаеше на какво се дължи то.
— Ти как мислиш, Цезаре? — попита племенника си.
— Мога само да се възхищавам от успеха ти, Луций Корнелий.
— Не ми отговаряш много ясно.
— Затова пък напълно откровено.
— Хайде, младежо, нека те изпратя до вас.
Известно време двамата вървяха в пълно мълчание. Сула беше облечен в ослепително бялата тога на кандидат консул, а Цезар — в детските си дрехи с пурпурен ръб, за да се знае, че баща му е сенатор и бивш претор. Момчето още носеше окачен на врата си традиционния талисман — була, който трябваше да го предпази от всякакво зло. Дълго време Сула си мислеше, че усмивките и дружеските кимвания, с които ги посрещаха всички минувачи на улицата, се отнасят до него — нали беше станал известна личност, — докато изведнъж не забеляза, че мнозина се обръщат по-скоро към спътника му.
— Как става така, че всички в Рим те познават, млади Цезаре?
— Славата не е моя, Луций Корнелий, а чужда. Нали разбираш, където и да отиде Гай Марий, аз винаги го придружавам.
— И никой не те познава като Гай Юлий?
— Поне около Форума аз си оставам просто момчето на Гай Марий. В Субура обаче ме знаят и като Гай Юлий.
— Баща ти вкъщи ли е?
— Не. Още воюва с Публий Сулпиций и Гай Бебий пред Аскулум Пицентум.
— Значи скоро ще се върне. Армията на Публий Сулпиций вече е поела към дома.
— Предполагам, че си прав.
— Не го ли чакаш с нетърпение?
— Разбира се, че го чакам — отвърна му леко изненадан Цезар.
— Спомняш ли си братовчед си… Моя син?
Лицето на момчето грейна. Този път Сула бе засегнал наистина интересна тема.
— Как бих могъл да го забравя? Той беше чудесен! Когато умря, написах поема в негова чест.