— Чудесно! И помни още нещо, Гай Косконий, съюзникът, на когото най-много трябва да се уповаваш, е богинята Фортуна. Всеки ден ще й поднасяш нещо в дар. Ако тя те обикне така, както винаги е обичала мен, всичко ще бъде както го желаем.
Флотилията, натоварена с двата легиона на Косконий, напусна пристанището на Путеоли още на следващия ден. Предстоеше й тежка борба с всички природни елементи; единственият, който можеше да се окаже в нейна полза, беше късметът. Сула изчака и последния кораб да се скрие зад хоризонта, след което бързо се върна в Капуа и оттам продължи за Помпей. Трябваше да организира едновременно нападение по суша и по вода, защото крепостта бе добре защитена откъм устието на река Сарн, където се намираше пристанището й. Сула мислеше да бомбардира града със запалени стрели, изпращани от римската флотилия в реката.
Измъчваше го една тревожна мисъл, която можеше да се окаже и необоснована, но така и не можеше да я пропъди. Флотилията, закотвена пред подстъпите на града, беше поверена на човек, комуто нямаше абсолютно никакво доверие — не друг, а Авъл Постумий Албин. Преди двайсет години същият този Авъл Постумий Албин беше предизвикал с неразумните си действия Югуртинската война в Нумидия. Оттогава досега нищо в чепатия му характер не се беше променило.
Когато получи заповед от Сула да напусне с корабите си пристанището на Неапол и да се появи пред Помпей, Авъл Албин си постави за цел най-напред да покаже на моряците си кой ще командва на борда… И какво ще се случи на всеки, който не скача като на пружина при всяко щракване с пръсти на началника си. Но моряците и войниците от корабите бяха все потомствени гърци от Кампания и възприеха демонстрацията му на авторитет като лична, при това непростима обида. Подобно на Катон Консул и Авъл Албин беше позорно замерян с тази разлика, че моряците нямаха под ръка суха пръст, а само чакъл. Като резултат от недоразумението Авъл Постумий Албин умря.
За щастие Сула се намираше наблизо и когато новините за извършеното убийство го достигнаха, той повери войските си на Тит Дидий и бързо се озова в Неапол. Там щеше да преговаря лично с бунтовниците. За свой помощник взе последния си легат Метел Пий Прасчо Младши. Със забележително спокойствие той изслуша разгорещените оправдания на бунтовниците и накрая с леден глас им заяви:
— Страхувам се, че ще трябва да се примиря с факта, че по-добри моряци от вас римската морска история не познава. Иначе едва ли бих могъл да забравя позорното убийство на Авъл Постумий Албин?
Най-накрая назначи за адмирал на неаполската ескадра Публий Габиний и въпросът с бунта привърши окончателно.
През цялото време Метел Пий не се беше осмелил да продума. Отвори си устата едва когато със Сула бяха отново на път и се опитваха да настигнат легионите. С възмущение попита:
— Луций Корнелий, да не би да смяташ, че извършеното не заслужава никакво наказание?
Сула килна на една страна сламената си шапка и стрелна приятеля си с поглед.
— Да, Квинт Цецилий, смятам.
— Но за подобно деяние виновниците трябва да бъдат лишени от гражданство, да бъдат налагани с камшик!
— Да, по подобен начин биха постъпили повечето римски началници… Толкова по-зле за тях. И понеже се уверявам, че и ти самият разсъждаваш като глупав римски военачалник, ще ти обясня мотивите си да реагирам така необяснимо. То не че е трудно и сам да се сетиш… — И като започна да брои пръстите на дясната си ръка, Сула започна да изрежда: — Първо, не можем да си позволим загубата на всички тези хора. Лично Отацилий ги е обучавал и по-добра стока от тях трудно ще намериш. Второ, възхищавам се от благоразумието им навреме да се отърват от човек, който не би могъл да ги командва, както трябва, най-много би ги отвел към напразна гибел. Трето, аз не исках Авъл Албин на този пост! За жалост обаче той е бил консул и не можех по законен път да се освободя от него.
И като вдигна три пръста, Сула се извърна към смаяния Прасчо.
— Нека ти кажа нещо, Квинт Цецилий. Ако зависеше от мен, в щаба ми нямаше да остане нито един самонадеян и бездарен глупак като Авъл Албин… Нито един! Не бих се примирил нито с покойния консул Луп, за когото никой не съжалява, нито със сегашния — Катон Лициниан. Възложих командването на морските ни сили на Авъл Албин просто защото смятах, че във флотата ще стори най-малко бели. Как мога да наказвам хората, че са извършили нещо, което при подобни обстоятелства лично бих сторил вместо тях? Освен това моряците сами се поставиха в положение, в което единствено от моето благоволение зависи дали ще си запазят гражданството или не. Сега знаят, че пред тях няма друг избор, освен да се бият като лъвове заради своя началник… който иначе би могъл да ги накаже заради извършеното. И на пето място, мен не ме е грижа, дали в римската армия има крадци и убийци. Стига да се бият добре, всички легионери за мен са еднакви.