— Нима?
— От тези десет легиона четири са лично мои. Целият им личен състав е попълнен от жители на поземлените ми владения в Северен Пиценум и Южна Умбрия, от първия до последния всички са мои лични клиенти. Затова са свикнали с мисълта, че воюват заради своя патрон, а не за някакви си подаяния, които така и така Рим никога не би могъл да им изплати. До каквото успеят да се докопат през войната, то им се струва достатъчно.
Най-сетне Сула започна да го слуша с внимание.
— Продължавай — подкани го той с жест.
— Та така. — Помпей вече бе стигнал най-важния въпрос и си чешеше брадата с дебелите си пръсти. — Мен обаче положението напълно ме устройва. Това, което ме притеснява, е, че няма как нещата да си останат съвсем същите, щом повече не съм консул.
— И кои неща трябва да си останат същите, Гней Помпей?
— Най-напред се нуждая от проконсулски империум. И от това да се потвърди, че и занапред ще ръководя операциите на северния театър. — За да подкрепи думите си, направи широк кръг с дясната си ръка. — Ти запази всичко останало за себе си, Луций Корнелий. На мен повече не ми трябва. Държа само да се разпореждам, както си знам, в родния си край. Нека Рим ме остави да управлявам Пиценум и Умбрия.
— В замяна, на което няма да плащаш на римската хазна сметката с дължимите заплати на четири легиона римски войници, а ще намаляваш цифрите в сметките за останалите шест? — отгатна предложението му Сула.
— Винаги съм знаел, че ще ме разбереш правилно, Луций Корнелий.
Сула му подаде дружески ръка.
— Приемам сделката, Гней Помпей! Лично аз бих дал Пиценум и Умбрия на човек като Сатурнин, само и само да спестя на Рим заплатите на десет легиона войници.
— О, недей споменава Сатурнин, нищо че и на него родът му е от Пиценум! Аз ще се погрижа за областта много по-добре, отколкото би го сторил той.
— Сигурен съм, че ще ни го докажеш, Гней Помпей.
И така, когато дойде време Сенатът да разпредели командването на различните войскови части в римската армия и когато трябваше да се реши кому какъв дял от оставащите бойни операции да бъде възложен, Помпей Страбон получи всичко, което желаеше. Най-вече защото първият консул и носител на венеца от трева не направи нищо, за да му попречи. Сула си беше свършил добре работата и благодарение на енергичното му съдействие Помпей си спечели достатъчно привърженици сред назначените отци. Не че толкова се харесваше на Сула; по-скоро обратното, толкова необразован и недодялан човек трудно можеше да се понрави на аристократичния Корнелий. Помпей обаче можеше изведнъж да заприлича на мечка, чието малко се намира в опасност; човек винаги трябваше да се пази от него. Освен това беше свикнал да се разпорежда като господар и тежко му на онзи, който му се изправи на пътя. Затова консулът го остави на мира. И до неговите уши бяха стигнали легенди за подвизите му в Аскулум Пицентум, при това източникът им беше неочакван, следователно достоверен. Осемнайсетгодишният кадет Марк Тулий Цицерон бе написал покъртително писмо по този повод на един от двамата си живи учители и покровители — Квинт Муций Сцевола. Той от своя страна си беше замълчал, макар че ако разправяше за полученото писмо, то бе не за да обвинява Помпей Страбон в каквото и да било, а по-скоро да изтъкне писателската дарба на младия Цицерон.
— Прекрасно! — представяше всеки път полученото писмо Сцевола, след което добавяше с привидно безразличие: — Пък и какво може да се очаква от касапин като Гней Помпей?
Макар че Сула официално запази върховното командване в Южна и Централна Италия, фактически главнокомандващ стана Прасчо Метел Пий; по време на славния си поход Гай Косконий бе получил някаква безобидна рана, която обаче се инфектира и го принуди да се оттегли от армията. Пръв помощник на Прасчо Младши беше Мамерк Емилий Лепид, който от своя страна се бе добрал до поста на квестор. Понеже Публий Габиний загина, а по-малкият му брат Авъл още не беше на възраст да поеме командването на цяла армия, римските легиони в Лукания бяха прехвърлени на Гней Папирий Карбон, на когото всички в Рим имаха голямо доверие.