Сред всички тези дебати, провели се за пръв път в спокойна и относително приятна обстановка, защото крайната победа на Рим вече не будеше съмнение, върховният понтифекс Гней Домиций Ахенобарб взе, че се спомина. Това донесе три големи неприятности за управниците: първите две бяха, че заседанията на Сената и трибутните комиции трябваше да се отложат за след траура, а третата — откъде да намери охарчената държава пари за погребението на човек, който беше няколко пъти по-богат от цялата държавна хазна. Изборите за нов върховен понтифекс и за нов член на жреческата колегия бяха ръководени лично от Сула, който започваше да се дразни от някои свои задължения. В крайна сметка на него държавата бе възложила между всичко останало и да пази финансите й, а сега той трябваше да харчи пари за погребението на човек, който си имаше предостатъчно. Освен това, когато навремето самият Ахенобарб си бе издействал избора за върховен жрец, изборите и всичко останало си бяха останали на негови лични разноски. Нали тогава в качеството си на народен трибун именно той прокара знаменателния лекс Домиция де сацердоциис — закона, отнемащ от колегиите на понтифексите и авгурите правомощията да попълват сами състава си, за да връчи избора на новите членове в ръцете на народа; затова и той си беше платил всички формалности. Сега обаче за нов върховен понтифекс беше избран Квинт Муций Сцевола, по принцип член на колегията, и трябваше да се провеждат повторни избори за заемане на опразненото от покойния Ахенобарб място сред деветимата. Честта се падна на предостойния Квинт Цецилий Метел Пий Прасчо Младши. „Поне в това отношение бе възстановена известна справедливост“ — каза си Сула. Когато преди години Прасчо Старши Нумидик си бе заминал тъй неочаквано от този свят, мястото му бе заето от младия Гай Аврелий Кота. Получаваше се така, че Ахенобарб, въвел принципа на изборността, за да разбие привилегиите на старите фамилии, сега сам страдаше от него; никой и не помисли да избере човек от рода му в колегията.
Щом траурните церемонии приключиха, Сенатът и народното събрание се заловиха отново за работа. Помпей Страбон си поиска за легати старите помощници Попликола и Брут Дамазип. Единствено третият му легат Гней Октавий Рузон обяви, че предпочита да служи на Рим в границите на самия Рим и отказа да последва стария си началник. За всички стана ясно, че Октавий възнамерява да се кандидатира на следващите избори за консули. Цина и Корнут бяха оставени да продължават дейността си из земите на марсите, а Сервий Сулпиций Галба щеше да се разправя с маруцини, вестини и пелигни.
— Общо взето, добър екип — заключи Сула при дружески разговор с колегата си Квинт Помпей Руф.
Поводът беше вечерята в семеен кръг, която семейството на Помпей Руф даваше в чест на повторното забременяване на снаха си Корнелия Сула. Новината не накара Сула да скача до небето от радост, както бяха сторили преди него Елия и всички в дома на Помпеите. По-скоро го принуди най-сетне да навести сватовете си и да хвърли един поглед на неколкомесечната си внучка. Ако се вярваше на другия дядо, втория консул, малката Помпея била най-красивото бебе, раждало се някога на земята.
Вече на пет месеца, Помпея се оказа наистина хубаво дете. Колкото и да не го радваше фактът, Сула вътрешно трябваше да го признае. Малката вече се беше сдобила с гъсти черни къдрици, с дълги черни вежди и още по-черни мигли, същински сенници, сложени да пазят блатистозелените й очи от слънчевите лъчи. Кожата й беше като мляко, устните й — розово-червени и когато се усмихнеше, на едната й бузка се появяваше чаровна трапчинка. Сула естествено не се смяташе за познавач на бебета, но доколкото наблюдаваше реакциите на внучка си, тя му се струваше изключително глупава и склонна към глезотии. Погледът й заблестяваше едва когато й покажеха нещо златно или лъскаво. „Предзнаменованието е повече от ясно“ — мислеше си Сула и вътрешно се подхилкваше.
Едно беше сигурно: дъщеря му се чувстваше щастлива; това не засягаше особено баща й, но пък в крайна сметка бе за предпочитане пред противното. Той със сигурност не обичаше Корнелия, но когато тя се държеше добре и не му създаваше неприятности, беше склонен да се радва заедно с нея. Освен това често при някой свой жест или реплика, по начина, по който примигваше или извърташе главата си, Корнелия напомняше за покойния си брат и тогава баща й си спомняше колко бяха привързани двете му деца едно към друго. Но и се сещаше колко е несправедлив животът. Защо трябваше точно Корнелия, никому непотребната девойка да се радва на желязно здраве, а малкият Сула да си отиде толкова нелепо, преди дори да е вкусил от истинския живот? Разбира се, че обратното би било по-справедливо. Ако светът наистина беше правилно нареден, боговете щяха да се вслушват в мнението на патерфамилиас по въпроса.