Макар че Сула беше дарен с още двама синове-близнаци от краткотрайната си връзка с германката, той отдавна бе престанал да мисли за тях. Самата мисъл да замести с двамата варвари покойния им брат би му се сторила кощунство. Ако не друго, то поне Юлила беше римлянка, при това патрицианка. Както и да се опитваше да я запълни, празнотата, оставена след смъртта на малкия Сула, продължаваше да зее и да поглъща всичко друго. А ето, че дъщеря му продължаваше да живее щастлива, нищо че баща й би я разменил, без да се замисли, за покойния си син.
— Какви радостни мисли му навяват на човек подобни щастливи събития — бърбореше Елия, докато двамата със съпруга й се връщаха след вечерята у дома. Така и не бяха взели никого от прислугата да ги придружава.
Бедната Елия не знаеше, че тъкмо в това време Сула за сетен път преживява мъчителните спомени за смъртта на сина си, иначе едва ли би направила подобна нелепа забележка.
Мъжът й дори не я погледна, само я прониза с отровния си език:
— От този момент можеш да се считаш за разведена!
Елия се закова на място.
— О, Луций Корнелий, умолявам те да размислиш поне малко, преди да ми го кажеш отново! — възкликна тя.
— По-добре си потърси къде да спиш тази нощ. Вече нямаш място под покрива ми — сряза я той и си продължи пътя към Форума, оставяйки я сам-самичка насред улицата.
Когато се отърси донякъде от преживяния шок и си възвърна способността да разсъждава, Елия направи единственото, което й оставаше. Вместо да излезе на Форума, се обърна обратно по Кливус Виктория и се върна пред дома на Квинт Помпей Руф.
— Дали бих могла да разговарям с дъщеря си? — помоли тя вратаря, който я изгледа в недоумение. Преди няколко минути беше изпратил на улицата една добре нахранена и доволна от живота красива дама, за да я види повторно все едно на прага на смъртта, бледа и посивяла като старица.
Когато робът й предложи да я отведе при господаря си, Елия отново настоя да се види със снаха му. Имала да съобщи нещо много важно на Корнелия Сула, та по-добре да ги оставели насаме.
— Какво има, мамо? — попита донякъде небрежно Корнелия, щом Елия се показа на вратата й. Когато обаче забеляза бледото й лице, нещо се преобърна в стомаха й и тя веднага смени тона: — Какво се е случило? Нещо страшно ли?
— Той се разведе с мен — отговори й Елия. — Каза ми, че повече съм нямала място под покрива му, та да съм си търсела къде да спя. Според мен беше напълно искрен, затова дори ме е страх да се прибера.
— О, мамо! Защо? Кога? Къде?
— Току-що, на самата улица.
Корнелия се отпусна тежко на кушетката до мащеха си, по-скоро до майка си, защото друга майка, освен Елия тя не познаваше. Единственото, което си спомняше от Юлила, бе една вечно хленчеща жена, която предпочита да стои по цял ден над чашата, вместо да се грижи за децата си. Разбира се, след самоубийството на майка й Корнелия бе прекарала две години с баба си Марция, но на нея й беше омръзнало от деца и се отнасяше към семейните си задължения с досада, понякога дори със злоба. Затова когато Елия бе дошла да живее в къщата им, и малкият Сула, и Корнелия я бяха посрещнали с отворени обятия и веднага я приеха за своя родна майка.
Корнелия хвана студената ръка на Елия и се замисли за побъркания си баща. Само той беше способен на такива резки обрати, на такива неочаквани реплики и постъпки, на толкова непоследователност и в същото време злоба и омраза към всички наоколо. Все едно беше някакъв клокочещ вулкан, готов всеки миг да изригне и да удуши в огнена прегръдка не само любовта у другите, но и човешкото у самия себе си.
— Какво чудовище! — процеди през зъби родната дъщеря на Сула.
— Недей — опита се да го защити Елия. — Според мен баща ти е човек, който никога не е бил щастлив. Той нито знае кой е, нито знае какво иска. А може би знае, но не смее да си го признае. Винаги съм знаела, че връзката ни ще свърши с развод. И все пак се надявах, че поне ще ме предупреди… И аз не знам как. Като промени поведението си, като… каквото и да било! Разбираш ли, в съзнанието му ние бяхме разделени, преди още да сме се сближили. Затова с годините, прекарани заедно, започвах да се надявам… Но това няма значение. В крайна сметка прекарахме много повече, отколкото бях очаквала в началото.
— Поплачи, мамо! Така ще ти олекне.
Но вместо да заплаче, Елия само сухо се изсмя.
— О, не, вече твърде много плаках по изгубеното ни момче. Тогава умря и той.