И така, най-сетне Цецилия Метела Далматика имаше случай да узрее, да прогледне с очите си на жена и да открие истинския живот. Мечтите и фантазиите завинаги се изгубваха, за да отстъпят място на живото тяло, което я обладаваше сякаш от всички страни едновременно. Вместо да се срещне със своя мечтан любим, Далматика попадна в прегръдките на своя господар, към когото не можеше да изпитва друго, освен сляпо обожание.
Самият Сула сякаш изпитваше отново магията на покойната Юлила, та и на изоставения Метробий. Нощта, прекарана в леглото с Далматика, го доведе до екстаз, какъвто не бе изпитвал в продължение на почти двайсет години. „Не само тя е копнеела за мен — чудеше се сам на себе си той как толкова време не си е давал сметка за собствените си желания. — Та това усещане е от жизнена важност за мен! Как съм могъл да съществувам толкова време без него.“
Нищо чудно тогава защо на другия ден след вълшебната нощ, прекарана в леглото с Далматика, Сула се чувстваше като омагьосан и сякаш на краката му бяха поникнали криле, докато вървеше по римските улици. Нищо не можеше да го отърси от съня, в който беше попаднал: нито гневното освиркване от страна на тълпата, недоволстваща заради уважаваната Елия, нито злобните намеци на хора като Филип, които съзираха в цялата история само жажда за Скавровото наследство, нито прегърбената фигура на Гай Марий, опрял се на рамото на Цезар, нито лукавите смигвания на Луций Декумий, нито жалванията на уличните поети, наричащи Сула дърт сатир, а Далматика заблудена красавица… Дори горчивата бележка; която Метробий бе пратил под формата на поздравления заедно с букет теменужки, не засегна попадналия на седмото небе Сула.
Нямаше и две седмици, откакто се бяха оженили, и младото семейство се премести в една от огромните къщи в западния край на Палатина с изглед към Големия цирк и в близост до храма на Великата майка. Фреските в къщата бяха по-пищни дори от тези в осиротелия дом на Марк Ливий Друз, колоните в перистила бяха от чист мрамор, подовете представляваха най-великолепните мозайки в цял Рим, а скъпата мебелировка повече подхождаше на някой източен дворец, отколкото на скромното жилище на римски гражданин. Сула и Далматика се гордееха най-много с масичката си от лимонено дърво, боядисана в електриково синьо и положена върху масивен златен постамент, представляващ двойка преплетени делфини. Масичката представляваше сватбеният подарък от страна на Метел Пий.
Да напусне къщата, където бе прекарал последните двайсет и пет години от живота си, бе за Сула още една промяна, която цялото му същество горещо желаеше. Най-после убиецът на Клитумна и Никополис щеше да избяга от призраците им, досадният Стих повече нямаше да го преследва в таблиния, Юлила, Марция и Елия, събрали се сякаш да изсмучат кръвта от жилите му, щяха да бъдат напълно забравени. И ако Сула не можеше да забрави за сина си, починал на кушетката в собствената му дневна, то поне нямаше да минава повече пред зеещата врата на детската стая, за да си спомня с мъка радостния смях на голото момченце, дебнещо да изненада баща си. С Далматика Сула имаше най-после шанс да започне всичко наново.
Ако тя не съществуваше, той нямаше да се задържи толкова дълго в града, а в крайна сметка от присъствието на първия консул Рим само спечели. Времето, през което стоеше далеч от красивата си съпруга, Сула прекарваше в наблюдение върху въведените от самия него закони за длъжниците, както и в откриване на нови пътища за попълване на хазната. След като кръстосваше безспирно големия град и използваше всяка удала му се възможност да изстиска отнякъде пари, най-накрая успя да осигури заплатите на римските легиони (за което му помогна и Помпей Страбон, изискващ съвсем минимални суми за своите войници) и дори му останаха средства да погаси част от астрономическите дългове към Италийска Галия. За голямо негово удоволствие след време дори му се струваше, че Рим се връща към живот.
Така или иначе, през март Сула сериозно се замисли не му ли идва времето да се отдели от хубавата си, любвеобилна женица. Метел Пий отдавна беше заминал на юг, придружен от Мамерк; Цина и Корнут продължаваха да опустошават земите на марсите, а Помпей Страбон — в компанията на красивия си син, но не и на звездата на епистоларната литература Цицерон — си беше намерил работа някъде из Умбрия.
Преди да замине обаче, Сула имаше да свърши една последна работа. Понеже не ставаше дума за прокарването на закон, а и отговорността падаше върху плещите на двойката цензори, реши, че може спокойно да я свърши в последния момент. За целия си досегашен мандат двамата цензори почти нищо не бяха свършили. Причина за това бе нежеланието им да се занимават с новоизлюпените граждани от италийски произход, които законът на Пизон Фруги поставяше в твърде привилегировано за консервативните им разбирания положение. В крайна сметка новозаписаните в списъците граждани бяха прехвърляни задължително към някоя от осемте отредени за целта триби и чистокръвните римляни продължаваха да държат лостовете на властта чрез останалите двайсет и седем; но и това се струваше опасно за цензорите. За да си измият ръцете от всякакъв провал, двамата герои нарочно бяха нарушили закона, така че ако се случи нещо непредвидено, да преустановят работа и да се оправдаят с въпросната си „недопустима“ грешка. Ставаше дума за някаква незначителна и твърде мъглява церемония, която авгурите ги бяха помолили да ръководят и която цензорите нагло не уважиха. Изкушението да се спасят от политиката беше твърде голямо, затова те само чакаха удобен повод да си дадат сами оставките.