— Те трябва да си вървят! — изкрещя той още по-силно. — Всички самнити трябва да си заминат! Помпей е наш град! Самнитите, които сега са се разположили зад стените му, са избили хиляди римски граждани; същите тези убийци още се топлят на сигурно и си въобразяват, че трийсетхилядната им армия ще ги защити. Затова и са се осмелили да си покажат носовете, да ни се подиграват, да ни се плезят и да замерват с камъни! Е, нека им докажем, че напразно се надяват! Нека се изправим очи в очи срещу самнитската пасмина, и то преди другарите ни да се върнат от обиколката си. Когато предните им редици се приближат до лагера, нашите бойни викове ще ги подканят и те да грабнат оръжието и да ни помогнат! Чувате ли ме какво ви говоря? Трябва да устоим на самнитите, докато другарите ни се завърнат. Когато те пристигнат, сигурен съм, че като истински римляни ще се хвърлят в гърба на врага, за да го смажат!
Словата на пълководеца отново бяха посрещнати с възторг. Сула слезе от трибуната с гол меч в ръка и начело на добре построена колона войници се втурна към предния изход на лагера. Други две колони се насочиха към страничните.
Толкова светкавично се разгърнаха силите на римляните, че Клуенций, който дори и не предполагаше такава бърза развръзка, едва има време да подреди войските си за отбрана. Хладнокръвен и смел, той добре водеше командването на войските си и нито за миг не отстъпи спечеления терен. Още при първата неуспешна атака срещу самнитските редици римляните бяха готови да се огънат под численото превъзходство на противника, но Сула, застанал все тъй в най-предната редица, не отстъпи дори на сантиметър. Войниците му пък, като го гледаха как се сражава като обезумял, забравиха всякаква мисъл за отстъпление. В продължение на цял час римляни и самнити се държаха за гушите и безмилостно се колеха едни други. През продължителната война генералните сражения се бяха оказали недостатъчни да решат изхода на конфликта; точно днес обаче и двете страни разбираха, че ако се оставят да бъдат победени, нищо чудно повече никога да не стъпят на крака.
Твърде много опитни бойци намериха смъртта си в това решително сражение, но точно когато Сула се замисляше дали да даде сигнал за отстъпление или да осъди легионите си на геройска смърт, самнитските редици изведнъж се изкривиха, враговете започнаха да се отдръпват встрани и да се събират. Римските части, тръгнали за фураж из областта, най-сетне се завръщаха и със свежи сили се хвърляха в борбата. Щом усети, че самнитите са ударени в гръб, Сула започна да крещи, че Рим е непобедим, и поведе легионите напред. Но Клуенций успя да удържи войската си и твърдо защитаваше всяка педя земя. В продължение на цял час самнитите не искаха да се примирят с поражението. Едва когато предводителят им се увери, че битката е изгубена, той подреди частите си в колона и с меч в ръка си запроправя път сред малочислените римски части откъм тила си. Щом се измъкнаха от вражия обръч, самнитите се насочиха към близкия град Нола.
Дълго време Нола представляваше символът на италийското предизвикателство срещу римската власт. Всички в Рим знаеха за трагичната участ на войници и офицери, които жителите на града бяха държали гладни в свинската кочина, затова Нола повече не можеше да рискува. Когато Клуенций се появи пред портите на града начело на повече от двайсет хиляди самнитски войници, когато на по-малко от два километра зад гърба им бързаха да ги стигнат легионите на Сула, ноланците просто отказаха да отворят. Горе, на върха на високите, наскоро доукрепявани и наглед непревземаеми крепостни стени стояха градските магистрати и с безразличие слушаха напразните молби на Луций Клуенций. Едва когато предните редици на римляните се показаха и се приготвиха за атака, вратите, пред които Клуенций беше застанал, като по чудо се отвориха. Но това беше една от малките градски порти, неспособна да пропусне цялата самнитска армия за толкова кратко време. Колкото и да умоляваха събратята си за помощ, магистратите останаха глухи.
Ако под стените на Помпей се беше водило равностойно сражение, то това при Нола се превърна в същинско клане. Смаяни от предателството на ноланците, притиснати между кулите на крепостта, където дори не можеха да се разгърнат в боен ред, самнитите претърпяха катастрофално поражение. Лично Сула закла злощастния Клуенций, който така и не се съгласи да се скрие в крепостта, когато огромната част от армията беше обречена на гибел.
Това беше един от най-щастливите дни в живота на Луций Корнелий Сула. На петдесет и една години той най-сетне беше получил върховното командване на цяла една римска армия и беше спечелил първата си голяма победа. И то каква победа! Като боядисан в червено от кръвта на убитите врагове мечът на главнокомандващия висеше в дясната му ръка и сякаш със собствени очи наблюдаваше зрелището, в което допреди малко бе взимал участие. Потен и прашен, Сула огледа за последно бойното поле, свали шлема си и го хвърли с радостни викове към небето. В ушите му още отекваше звънът на оръжията, тътенът на великата победа, който заглушаваше стоновете на ранените самнитски войници и лека-полека се артикулираше в четирите срички, които всеки римски пълководец мечтаеше да чуе: